Читать «Край воденицата» онлайн - страница 2

— Няма що — такъв е светът! Такъв е светът — без сърце… Може тъй да е по-хубаво — продължи бавно Свилен — Люби тогава, вземи оногова, па си живей… Продай се, па си живей… Стига да ти е добре.

— Свилене, не думай така, като знаеш кой… — проговори глухо Милена.

— Не чувам.

— Като знаеш кой бе причината, та… така да стане, не кори мен — повтори пак глухо тя.

— Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!

— Трябва да се прибера, че тато е болен… Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него — рече Милена и страхливо приближи.

— Е, няма ли да те мъмрят?

— Се ми е едно… зарад тях няма да оставя баща си така…

Свилен замълча.

— А ти, Свилене, как си, как живееш? — попита Милена.

— Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия… Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти — умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг — намръщен, лош и пиян! — отговори Свилен и потегли от цигарата.

Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.

— Какъв си ти, какъв! — укори го с пръст тя. — Май не си се променил… Чувам, с Кунка Попова…

— Че аз още тебе не съм прежалил! — настави след малко мълчание той, — И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене… Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера.

— Свилене, не говори така… ти знаеш ли колко аз те… мисля… и колко още те обичам…

Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.

Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.

— Пшьт! Сълзи не искам! — рече нежно той, — Сълзи не искам! Обичала си ме още, викаш. Само мъки… Такава глупава любов, скрита, потайна Ех!… Вятър!… Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш!

— Свилене, Свилене!… Знаеш ли как ми е мъчно?… Ти не знаеш — разхлипа се Милена, — ти нищо, нищо не знаеш!

— Е, млъкни, млъкни!

Свилен опна по-близо Милена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.

Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.

От воденицата се чу немощният глас на стареца:

— Милено… Милено! Къде се дяна бре, дете?

Милена трепна.

— Ида, ида! — обади е тя високо. — Их, Свилене, колко съм мислила — божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!

— Нима само да си поприказваме?

— Ами?…

— Е, приказвай де… да слушам…

— Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля… Щях да привикна и с ония хора… Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.

— Марко, Марко! — заговори му тя. — Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай… ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!… Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!