Читать «Край воденицата» онлайн

Елин Пелин

Елин Пелин

Край воденицата

Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.

— Ох, ще осакатея, брее… на стари години!

Слънцето бе заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопатарче.

Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему позволи.

— Милено… Милено… къде се дяна? — завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.

— Тук съм де — обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, — Тук съм, тук.

— Хайде, прибери се, стана късно! — викна малко наставно старецът.

— Е, нека полея, жегата е прегорила всичко! — обади се Милена.

Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.

До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.

— Добра вечер, Милено! — обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.

Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.

— Дал бог добро, Свилене! — отвърна тя смутено и рече да избяга.

— Много късно поливаш — обади се пак Свилен.

Милена се спря.

„Божичко, божичко!“ — помисли си тя и не отговори.

— Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали — заговори смело Свилен.

— Е, сега нали знаеш — работно време — отговори Милена срамежливо.

— Откак се ожени не излизаш често по свят?

— Че защо да излизам?

— Е, защо… Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре… при Стоян! — подигравателно рече Свилен.

Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.

— Човек привикнува!… Човешкото сърце се менява! — заговори Свилен.

Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.

Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.