Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 212

Беше убеден, че накрая тя ще забрави. Беше убеден, че ако се държи добре и се грижи за нея, ако ѝ даде дете и великолепен дом, тя малко по малко ще забрави миналото и накрая раната ще зарасне. Че е само въпрос на време. Казваше си, че след като родят, жените не могат да носят и бремето на своето детство. Затова, щом дойде вестта, че жена му го е напуснала, за да замине с брат си в Америка, в началото той не повярва, а после я зачеркна от живота си. Шушан изчезна от летописите на рода Казанджъ, включително и от спомените на собствения си син.

За сина на Шушан нямаше значение дали е наречен Левон или Левент. Така или иначе той стана мрачен човек. Колкото и мил и любезен да бе извън дома си, беше жесток със собствените си деца, четири момичета и едно момче.

Семейните истории се преплитат така, че каквото се е случило преди поколения, влияе върху наглед несвързани събития от днешния ден. Миналото е всичко друго, но не и отминало. Ако Левент Казанджъ не бе станал озлобен и склонен към насилие мъж, дали единственият му син Мустафа щеше да е друг човек? Ако преди поколения, през 1915 година, Шушан не бе останала сирак, дали днес Ася щеше да е копеле?

Животът е съвпадение, макар понякога да ти е нужен джин, за да го проумееш.

* * *

Късно следобед леля Зелиха отиде в градината. Тъй като не искаше да влиза в къщата, Арам я чакаше там от часове, отдавна бе изпушил всичките си пури.

— Нося ти чай — каза тя.

Пролетният ветрец ги помилва по лицата — разнасяше надлъж и шир всякакви миризми — на море, на покълнала трева, на бадемовите дръвчета в Истанбул, които скоро щяха да разцъфнат.

— Благодаря ти, любов моя — отвърна Арам. — Каква красива чаша за чай.

— Харесва ли ти? — завъртя леля Зелиха чашата в ръката си, а лицето ѝ грейна в признателност. — Колко странно. Знаеш ли какво се сетих току-що? Че съм купила този сервиз преди двайсет години. Наистина необичайно.

— Какво толкова му е необичайното? — попита Арам и точно тогава усети капка дъжд.

— Нищо — сниши глас леля Зелиха. — Просто не съм си и помисляла, че ще издържат толкова дълго. Винаги съм се страхувала, че са чупливи, но вероятно те все пак живеят, за да разкажат историята. Правят го дори чаените чаши!