Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 211

— Баба… — пророни Ася.

В началото бе словото, се казва в исляма, и то предхожда всяко битие. Дори да бе така, с нейния баща беше точно обратното. В началото бе липсата на слово, предхождаща битието.

* * *

Имало едно време земя не много далеч оттук, когато ситото било в сламата, магарето било градският глашатай, камилата — бръснарят… когато бях по-стар от баща си, та трябваше да го люлея в люлката, щом го чуех да плаче… когато светът бе преобърнат с главата надолу и времето бе кръговрат, който се въртеше и въртеше, така че бъдещето бе по-старо от миналото, а миналото бе непорочно като току-що засята нива…

Имало едно време… когато Божиите твари нямали чет точно като зрънцата пшеница и било грях да говориш много, защото можело да кажеш каквото не трябва да помниш и да запомниш каквото не трябва да казваш.

* * *

Цианкалият е безцветно вещество — солта на калия и циановодородната киселина. Прилича на захар и се разтваря много добре във вода. За разлика от другите отрови има силна миризма.

Мирише на бадеми. На горчиви бадеми.

Ако украсиш купичка ашуре със зрънца нар и капнеш отгоре цианкалий, трудно ще разбереш, че вътре е сложен и той, защото сред многото продукти има и бадеми.

— Какво си направила, господарко? — изграчи Господин Горчивия и се ухили намусен, както и се очакваше от него. — Намесила си се в хода на събитията!

Леля Бану стисна устни.

— Да — потвърди тя, по страните ѝ се стичаха сълзи. — Дадох му ашурето, но не аз, а той избра да го изяде. И двамата решихме, че така е по-добре, много по-достойно, отколкото да живеем с бремето на миналото. Така беше за предпочитане пред това да не правим нищо с това познание. Аллах няма да ми прости никога. Прокудена съм завинаги от света на праведните. Никога няма да отида в рая. Ще бъда хвърлена право в адските пламъци. Но Аллах ми е свидетел, няма в сърцето ми съжаление.

— Може би твое вечно жилище ще бъде чистилището — опита се да я утеши някак Госпожа Сладката, понеже се чувстваше безпомощна при вида на разплаканата си господарка. — Ами американското момиче? Ще му кажеш ли тайната на баба му?

— Не мога. Прекалено е. Пък и няма да ми повярва.

— Животът е съвпадение, господарко — обади се отново Господин Горчивия.

— Не мога да ѝ разкажа. Но ще ѝ дам това — рече леля Бану и отвори едно чекмедже, откъдето извади златна брошка във вид на нар със зрънца от рубини в него.

Баба Шушан, на която преди години бе принадлежала брошката, беше една от онези прокудени души, орисани да сменят често името си, само за да го изоставят на следващия етап от своя живот. Родена като Шушан Стамбулян, тя се бе превърнала в Шермин 626. След това беше станала Шермин Казанджъ, а накрая — Шушан Чакмакчян. С печеленето на всяко ново име беше и губила по нещо от себе си завинаги.

Ръза Селим Казанджъ беше прозорлив предприемач, отдаден гражданин, а също и добър съпруг, по свой си начин. Беше достатъчно далновиден в зората на републиканската епоха да се откаже от казанджийството и да се заеме да произвежда знамена точно когато нацията се е нуждаела от още и още, за да украси цялата си татковина. Така се беше превърнал в един от най-заможните предприемачи в Истанбул. Някъде по това време беше посетил сиропиталището, за да се срещне с директора му за потенциална сделка. Там, в слабо осветения коридор, беше видял млада арменка само на четиринайсет години, приела исляма. Не му отнеме много време да научи, че тя е племенница на човека, когото обожаваше най-много на света: на майстор Левон, човека, който го беше научил на изкуството на казанджийството и се беше грижил за изпадналото в беда момче, което беше някога. Сега е негов ред да помогне на семейството на майстор Левон, помисли си той. Но когато след многобройни посещения предложи на момичето да се омъжи за него, го направи не от доброта, а от любов.