Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 189

Най-първото нещо, което изпита Зелиха, бе вцепенение, после — отново вцепенение. Усещането за позор бе толкова пърлещо, че вътре в нея нямаше място за други чувства. В миг тя бе омаломощена, почти смразена по някакъв свенлив начин, начин, който разкриваше възпитанието ѝ — смущението, че я виждат само по бельо, надделяваше над всичко останало.

После обаче — внезапно — в нея се надигна паника, заличила унижението. Зелиха се опита да го спре с едната ръка, а с другата се помъчи да си смъкне полата, той обаче почти веднага я вдигна отново. Тя се бореше, бореше се и той, тя го удари, той я удари още по-силно, захапа го, той стовари юмрук на лицето ѝ — един-единствен удар. Тя чу как някой изкрещява: „Спри!“, с все сила, пискливо и нечовешки, като животно в кланица. Не позна собствения си глас, както не позна и собственото си тяло, сякаш то беше чужда територия, когато той проникна в него.

Това бе мига, в който забеляза балона KODAK в ясното небе.

Затвори очи, като че ли това беше детска игра и щом тя не вижда, няма да я видят и нея. Сега вече имаше само звуци, звуци и миризми. Дишането на Мустафа стана по-тежко, той стисна с длани гърдата и врата ѝ. Зелиха се уплаши, че ще я удуши, но след малко пръстите му се разхлабиха и движението спря. Мустафа издаде ранен звук, после се свлече върху Зелиха и притисна до нея гърди. Тя чу как бие сърцето му. Но не чу своето. Имаше чувството, че животът е източен от нея.

Отвори очи чак след като той се отпусна и омекна вътре в нея. Когато се изправи, Мустафа едва се държеше на краката си. Прекоси със залитане стаята и задъхан, се подпря на вратата. Пое си дълбоко въздух и усети две миризми — пот и розова вода. Постоя малко там с гръб към сестра си, докато намери сили да се раздвижи отново и да избяга от стаята.

Още щом излезе в коридора, чу, че входната врата се отваря — семейството се беше прибрало. Отиде бързо в банята, заключи се вътре, пусна душа, но вместо да застане под него, се свлече на колене и по-върна.

— Ехо! Къде сте всички? — чу се от предната стая гласът на Бану. — Има ли някой вкъщи?

Зелиха се изправи и се постара да приглади дрехите си. Всичко се бе случило толкова бързо, може би щеше да успее да си втълпи, че не се е случило нищо. Лицето, което видя в огледалото обаче, разкриваше друга история. Там, в рамката на отражението ѝ, лявото ѝ око изглеждаше отекло, с морав полумесец отдолу. След като видя окото си, първото, което Зелиха изпита, беше вина заради обичайния си скептицизъм. През всичките тези години се беше подсмихвала, като видеше някой с насинено око в тъпите екшън филми — не вярваше, че човешкото око може да се подуе и да посинее така от един-единствен удар.

Лицето ѝ да, но тялото и не е пострадало — заключи тя. Пипна се — да провери дали все още чувства нещо. Как така усещаше допира на пръстите си, но нищо друго? Нима тялото ѝ нямаше да разбере, че е наранена и тъжна? Нима самата тя нямаше да разбере?

На вратата ѝ се почука и Бану надзърна, без да чака отговор. Понечи да каже нещо, но само отвори и затвори безмълвно уста и застинала, се втренчи в по-малката си сестра.