Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 13

— Готово, най-после дойдохте на себе си! — На вратата с ръце на кръста стоеше медицинската сестра. — Майко мила! Как само ни уплашихте! Изкарахте ни ангелите! Имате ли представа как пищяхте? Ужас!

Зелиха продължи да лежи неподвижно, без да мига.

— Минувачите на улицата сигурно са си помислили, че ви колим… Направо не проумявам как не дойдоха от полицията!

Не дойдоха, защото това тук е истанбулската полиция, а не ченгетата здравеняци от американските филми — помисли си Зелиха и най-после си позволи да примигне. Още не разбираше с какво е подравнила сестрата, но не видя защо да я дразни допълнително и изрече първото извинение, което ѝ хрумна:

— Сигурно съм пищяла, защото ме е боляло…

Но колкото и убедително да бе извинението, то бе отхвърлено на мига:

— Няма как да ви е боляло, госпожице, защото лекарят… не ви е оперирал. Дори не сме ви докосвали!

— Как така?… — подхвана Зелиха, но не се доизказа: опитваше се не толкова да намери отговора, колкото да разбере тежестта на собствения си въпрос. — В смисъл че… че не сте…

Не, не сме — въздъхна медицинската сестра, както се държеше за главата, сякаш усещаше, че всеки момент ще я заболи. — И дума не можеше да става лекарят да прави каквото и да било, докато пищяхте така, сякаш ви дерат. Не ви хвана упойката, жено, първо дрънкахте някакви небивалици, после пък започнахте да пищите и да ругаете. За пръв път от петнайсет години виждам такова чудо. Морфинът явно ви подейства два пъти по-бавно.

Зелиха заподозря в тези думи известно преувеличение, но не ѝ се спореше. Посещението ѝ при гинеколога бе започнало преди два часа и тя вече беше разбрала, че от пациентката се очаква да говори само ако я питат.

— А след като упойката най-после ви хвана, направо не можехме да повярваме, че няма да се разпищите отново, затова лекарят каза: така и така, дай да изчакаме, докато главата ѝ се избистри. Ако наистина иска да прави аборт, може да махне детето и по-нататък. Пренесохме ви тук и ви оставихме да спите. И вие наистина си поспахте хубаво.

— Значи не е имало… — Сега не можеше да изрече думата, която днес следобед бе изтърсила толкова дръзко пред непознати. Докосна се по корема и замоли с очи утеха, но медицинската сестра бе последният човек, който можеше да ѝ я даде. — Значи тя е още тук…

— Е, още не знаете дали е „тя" — поправи я бездушно сестрата.

Но Зелиха знаеше. Просто знаеше, и толкоз.

Когато излезе на улицата, вече се здрачаваше, а изпита чувството, че е ранна утрин. Вече не валеше и животът изглеждаше красив, почти управляем. По улиците още имаше задръствания и кал, но въздухът след дъжда миришеше на свежо и от това целият град сякаш бе осветен. Тук-там деца джапаха из локвите, наслаждавайки се на дребното прегрешение. Ако изобщо имаше време за съгрешаване, това беше точно този мимолетен миг. Един от редките моменти, когато изпитваш чувството, че Аллах не само бди, но и се грижи за нас, един от моментите, когато ти се струва, че Той е наблизо.