Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 11
Елиф Шафак
Не, беше късно. Зелиха знаеше, че трябва да го направи сега, този първи петък на юли. Днес, или никога.
— Нямам какво да обмислям. Не мога да я родя — чу се да пелтечи.
Лекарят кимна. Сякаш чакала това негово движение, внезапно в кабинета нахълта петъчната молитва от съседната джамия. След секунди към нея се присъедини втора джамия, после трета и четвърта. Зелиха се смръщи от притеснение. Беше ѝ неприятно, че молитва, предвидена да звучи на най-чистия човешки глас, е лишена от всичко човешко в този електрически вой, гръмнал над града от микрофони и високоговорители. Не след дълго врявата вече бе оглушителна и Зелиха заподозря, че високоговорителите по всички джамии наоколо са се повредили. Или това, или ушите ѝ бяха станали свръхчувствителни. — Още една минута, и всичко ще приключи… Не се притеснявайте. Каза го лекарят. Зелиха го погледна изпитателно. Наистина ли толкова личеше от лицето ѝ, че се дразни от електромолитвата? Не че я вълнуваше. Само тя от всички жени в семейство Казанджъ бе открито невярваща. Като малка ѝ беше приятно да си представя, че Аллах ѝ е най-добрият приятел, в което, разбира се, нямаше нищо лошо, с тази малка подробност, че другата ѝ най-добра приятелка беше бъбриво луничаво момиче, което още от осемгодишно се бе пристрастило към пушенето. То бе дъщеря на жената, която идваше да им чисти — възпълна кюрдка с мустак, който невинаги си правеше труда да бръсне. По онова време идваше по два пъти в седмицата и всеки път водеше и дъщеря си. Не след дълго Зелиха и момичето се сприятелиха много и дори си порязаха показалците, за да смесят кръвта си и да станат кръвни посестрими до гроб. Цяла седмица двете ходеха с окървавени превръзки около пръстите — знак, че са се побратимили. В онези дни, започнеше ли да се моли, Зелиха все се сещаше за тази кървава превръзка — де да можеше Аллах да се побратими с нея… да ѝ стане кръвна посестрима…
Знаеше, че не е хубаво да го прави. Не можеше и не биваше да приравнява Аллах на човек. Той нямаше пръсти, всъщност нямаше и кръв. Не беше хубаво да му приписваш човешки качества — да Му приписваш де, — а това не беше лесно, защото всяко от деветдесет и деветте му имена — Му имена, — се свеждаше до качество, присъщо на човека. Аллах беше всевиждащ, а нямаше очи, всечуващ, а нямаше уши, можеше да се пресегне и да достигне до всеки, а нямаше ръце… От цялата тази информация осемгодишната Зелиха стигна до извода, че Аллах може и да прилича на нас, но ние на Него — не. Или обратното? При всички положения човек трябваше да се научи да мисли за него — за Него де, — без да мисли за Него като за него.
Всичко това вероятно нямаше да я смущава особено, ако един следобед тя не зърна окървавена превръзка и върху показалеца на по— голямата си сестра. Онова момиче — кюрдката — явно се беше побратимило и с нея. Зелиха се почувства предадена. Чак тогава проумя, че ако има някакви възражения към Аллах, то те са не че той — Той де — няма кръв, а че има прекалено много кръвни сестри, за които трябва да се грижи, и накрая не се грижи за никоя.
