Читать «Копелето на Истамбул» онлайн - страница 14

Зелиха си помисли, че Истанбул сякаш се е превърнал в блажен метрополис, романтично живописен, точно като Париж — не че някога беше ходила в Париж. Покрай нея прелетя чайка, която изписука за— шифровано послание, и Зелиха бе на ръба да го разчете. За половин минута беше на път да повярва, че е пред прага на ново начало.

— Защо не ме остави да го направя, Аллах? — чу се да шепне, но още щом думите излязоха от устата ѝ, тя се извини ужасена на атеистката в себе си:

Прости ми, прости ми, прости ми.

Под дъгата Зелиха закуцука към дома си, като стискаше кутията с чашите за чай и счупения ток, и кой знае защо, не беше така обезсърчена, както през последните седмици.

* * *

И така някъде към осем вечерта в този първи петък на юли Зелиха се прибра вкъщи, в позанемарения конак с високи тавани от османско време, който изглеждаше неуместно сред пет пъти по-високите жилищни блокове от двете му страни. Качи се бавно по витата стълба и завари цялото семейство Казанджъ около широката маса горе — всички бяха погълнати от вечерята, явно не бяха сметнали за нужно да я чакат.

— Здравей, непозната! Идвай да хапнеш — възкликна Бану, като изви врат над хрупкавите пилешки крилца, запечени във фурната. — Пророкът Мохамед ни съветва да споделяме храната си с непознати.

Устните ѝ лъщяха, бузите също, сякаш се бе постарала да размаже мазнината от пилето по цялото си лице, включително по бляскавите си кафеникавосиви очи. Беше дванайсет години и четиринайсет килограма по-голяма от Зелиха и приличаше по-скоро на нейна майка, отколкото на сестра. Ако се вярваше на приказките ѝ, имала странно храносмилане, което трупало всичко, влязло през устата ѝ, и човек може би щеше да ѝ повярва, ако тя не твърдеше и че каквото и да погълне, дори вода, тялото ѝ пак ще го превърне в излишни килограми, затова никой не може да я вини, че е дебела, или да иска от нея да пази диети.

— Познай какво имаме днес за вечеря — продължи весело Бану и се закани с пръст на Зелиха, а после грабна поредното пилешко крилце. — Пълнени зелени чушки!

— Днес явно ми е щастлив ден! — отбеляза Зелиха.

Тазвечерното меню изглеждаше великолепно познато. Освен огромно пиле имаше таратор, карнъярък пилаки, кадънбуду кюфте от предния ден, туршия, току-що приготвен чьорек, кана айран и да, пълнени зелени чушки. Зелиха придърпа веднага един стол — гладът ѝ надделя над нежеланието да вечеря със семейството си в навечерието на такъв тежък ден.

— Къде беше, госпожичке? — промърмори майка ѝ Гюлсюм, която в предишен живот сигурно е била Иван Грозни.

Тя изправи рамене, вдигна брадичка, сключи вежди, после извърна свъсено лице към Зелиха, сякаш така щеше да разчете мислите на най-малката си дъщеря.

Двете жени, Гюлсюм и Зелиха, майка и дъщеря, стояха свъсени една срещу друга — бяха готови за кавга, но не им се започваше. Зелиха първа извърна очи. Знаеше колко ще сгреши, ако си покаже рогата пред майка си, затова си наложи да се усмихне и се постара да отговори, макар и с недомлъвки.