Читать «Конан Разбойника» онлайн - страница 4

— Йее, какъв удар! Сега ще го довърша — злорадстваше гласно Ювий, докато презареждаше оръжието си. — Варваринът си иска пръстена! Иска да ми даде вода! Глупак! — Стиснал арбалета с двете си закръглени ръчички, той го подпря на корема си и натегна тетивата, без да обръща внимание на нападателя. Ювий се протегна за нова стрела, като продължаваше дрезгаво да нарежда: — Не вижда ли, че си имам достатъчно вода? Цяло езеро с вода, само на две крачки оттук! За какво ми е притрябвал?!

С налудничав поглед той вдигна арбалета.

Конан все още бе далеч. Той спря рязко и вложи цялата си енергия, за да метне тежкия кинжал.

Острието проблесна и се заби до дръжката в гърдите на Ювий. С хриптене червеното лице на крадеца се люшна назад към тялото на коня. Ювий изпусна арбалета и стрелата се заби в земята, вдигайки облак пясък.

Ювий повече не помръдна.

Хълбокът на Конан пулсираше, кръвта се стичаше по кожата му. Той огледа раната и видя, че стрелата само го е одраскала. Силата на удара бе поел мехът за вода и от едната му страна зееше дупка. Имаше само няколко глътки вода, останалата се беше изляла, докато тичаше.

Проклинайки, Конан завърза мяха, за да не изтече и останалата част от ценната течност. После се обърна към тялото на Ювий. Ясно бе, че неблагоразумно е подценил врага си. А Ювий бавно бе полудявал — най-напред от дългото тътрене под пустинното слънце, а после, като бе пил отровите на умрялото море. Брадата на мъртвия бе прорязана от бели ивици сол. Конан се наведе, за да измъкне ножа от тялото и той излезе със сухо зловещо скърцане. Върху острието нямаше кръв, а сол, която вече разяждаше и оставяше тъмни петна по бляскавата стомана.

Но най-лошата изненада дойде, когато Конан претърси вещите на крадеца. Пръстенът го нямаше.

Конан отново трескаво претърси торбата и дрехите на мъртвеца. Прегледа всяка гънка и прорез, но не откри нищо. Задъхвайки се от напрежение под палещото слънце, той претърколи телата на мъжа и на коня и прерови пясъка под тях. Нямаше нищо.

Озадачен, варваринът хвана дръжката на кинжала и подозрително огледа набитото тяло на Ювий. Не, пръстен с толкова голям камък беше прекадено голям залък дори за гърлото на алчния крадец. Нямаше смисъл да го разпорва.

Огледа земята наоколо — тясната крайбрежна ивица, нащърбените солни кристали и езерата зад тях, плискащото се блестящо море и призрачната мараня над него. Трябваше да претърси брега — може Ювий да е хвърлил пръстена в пристъп на лудост или от злоба. А скъпоценният накит беше достатъчно голям, за да го види дори и сред адския лабиринт от пукнатини и солни кристали. А трябваше ли да търси и по дъното на отровното море? То беше прозрачно като стъкло и плитко, с дъно от светла тиня. Той вкуси водата и плю с отвращение — вкусът й беше също толкова гаден, както на водата от езерото. Измъкна от джоба си медна монета, хвърли я във водата и тя изчезна от погледа му в тинестото дъно.

Постоя известно време под изгарящото слънце, ядно проклинайки съдбата, която го бе захвърлила в този ад без вода и без богатството. Изведнъж улови някакво внезапно раздвижване с края на окото си. Нещо голямо, със зейнала уста и с бодлива опашка, изпляска във водата — може би бе скат. То скочи и разсече водната повърхност като камък. След миг се гмурна и изчезна. Мазни кръгове набраздиха водата над него.