Читать «Конан Разбойника» онлайн - страница 2

И ето че сега разбойникът навлизаше все по-навътре в този нажежен ад.

— Ако пустинята не го довърши, ще го довърша аз! — гласно се закани Конан. — Този негодник заслужава да бъде опечен, задето открадна пръстена ми!

Замисли се върху това кой всъщност беше собственикът на Звездата на Корала.

— В крайна сметка не той, а аз пръв го задигнах от главатаря на бандата — си рече той успокояващо.

Кимериецът се поклащаше върху коня и наблюдаваше с присвити очи как пустинният пейзаж около него се променя постепенно. Твърдата като камък почва премина в плетеница от неравномерни пукнатини, които на места бяха толкова широки, че в тях можеше да затъне конско копито. Тук-там от глината стърчаха причудливи нащърбени купчинки от кристализирала сол и проблясваха като проядени зъби с гнили синкави основи. Конан забави хода на кобилата.

— Не бързай, момичето ми — каза той. — Ако бившите ти собственици някога ни заловят, то това ще стане тук.

Внимателният оглед на пустинята отново показа, че никой не ги следи.

Далеч пред тях маранята трептеше и се стелеше по-хипнотична отпреди и напълно скриваше линията на хоризонта. Едва различимите криволичещи следи на жертвата му продължаваха напред през страховитата пустош. Изведнъж кобилата спря рязко и отказа да продължи по напуканата земя.

Мъжът с наметката въздъхна, слезе от седлото и я поведе, като внимателно прескачаше дълбоките прорези, пълни с кални кристали от сол.

Изведнъж ахна от почуда. Пред него се простираше кръгло езеро с гладко глинено дъно и блестеше като огледало на слънцето. Конан се приближи, коленичи и гребна вода в шепата си. Тя беше топла, а капките стояха на дланта му като стъклени мъниста. Той поразтвори наметката си, за да се наведе и да близне една от тях, но трябваше да я изплюе, защото водата горчеше като отрова на скорпион. Конан поведе коня, плюейки горчилката. Неохотно отпи от полупразния мях за вода, който висеше на седлото, и изплакна устата си, за да се отърве от отвратителния вкус.

Наоколо се виждаха и други езера, съединени помежду си с кални вади, а кристалните сталагмити от сол достигаха на височина до един метър. Конан разбра, че синьото сияние пред него е море — не истинско, разбира се, макар и някога в него да е имало живот, за което говореха рибешките кости и раковините, вградени в почвата. Някои от раковините бяха големи като човешки череп и осеяни с шипове като боздуган.

Мъжът вдигна поглед и зърна някакво тъмно петно пред себе си. То беше близо до водата, по-широко и по-тъмно от бледите призраци на солните купчини.

Конан се вгледа в него, заслонил очи с ръка. Когато го наближи, то придоби определена форма — на як мъж, седнал до тялото на мъртъв кон.

Ювий седеше в началото на тясна ивица земя, вдадена в морето, около която се плискаха солени вълнички. Блестящите води преливаха зад него в ослепителен мираж, леко набраздени, не по-дълбоки от метър.