Читать «Конан Разбойника» онлайн - страница 5

Втора глава

Пиратите на пустинята

Пустинният вятър се блъскаше в земята като камшика на каруцар, който пришпорва уморения си кон към къщи. Там, където се срещаха двете дерета, прорязващ хълмистата местност, пясъкът, носен от вятъра, бе издълбал в скалите високи заоблени кули. Те въздишаха дълбоко и страховито, колчем вятърът се провреше между тях, и този звук напомняше предупредителен шепот.

Между две такива пясъчни кули се появи плоската глава на влечуго и премигна. Последва я набито тяло, тлъсто като на домашна птица, проблясващо в цветовете на дъгата под слой прах. Плъзна се по наклонената скала към пясъчното корито, издълбано от пороите и осеяно със сухи кафяви съчки.

Прашен, с пресъхнала уста и премалял от жажда, Конан се измъкна от пролуката, през която бе изпълзял гущерът. На раменете му висяха дрехи, от рамото му висеше свитият на шушулка мях. За последен път бе пил от шуртящата кръв на умрялата кобила. Лакомо изгледа скалния гущер.

Варваринът пренебрегна предпазливостта и се смъкна по наклона към влечугото. Метна се върху гущера, затисна го с тялото си, търкулна се и падайки върху пясъка, силно се одра на един остър клон. Опипа под себе си, за да сграбчи гърчещото се люспесто животно, но когато вдигна ръка, в нея бе останала само мърдащата опашка. Огледа се и зърна останалата част от гущера да изчезва сред купчина камъни в далечината.

Жаждата туптеше в тялото му. Заоглежда опашката. Тя беше суха и грапава. Конан притисна до устните си кървавото парче, за да изцеди и малкото влага от него.

— Човек ли е това, или пустинен демон?

Гласът, плътен и ироничен, беше на един мъж, възседнал високата гърбица на камила. Животното бе спряло няколко крачки встрани, близо до каменната стена на каньона. Ездачът беше рус и светлокож, набитото му тяло се очертаваше под наметката. Макар да имаше вид на северняк, говореше с мелодичния акцент на Шем.

— Да, Отсгар, ако това, което съм чувал, е вярно. — Друг, по-дребен ездач, се присъедини към него. — Казват, че маймуните от хълмовете понякога отмъкват човешки дрехи и се гиздят с тях, когато козината им опада, и…

— Вода — дрезгаво прошепна Конан. Събра крака, изправи се и тръгна, залитайки към онзи, когото нарекоха Отсгар, с ръка, протегната към изцапания мях, увиснал на седлото на ездача.

— Чакай! — извика другият и дръпна тромавото животно встрани. — Водата е рядкост в тези места, както сигурно си забелязал. Ние сме търговци и не си раздаваме стоката ей така. Какво ще ми предложиш в замяна? — Той смръщи вежди с престорена строгост.

Отзад се появиха и други ездачи — около дузина, камилите им спокойно преживяха или гризяха ниските трънливи храсти. Повечето от новодошлите бяха къдрави шемити, по-млади от русия мъж и от другия, с козята брада. Някои от тях се подхилваха на закачките, отправени към Конан, и на окаяния му вид, други го гледаха сериозно и се мъчеха, както повечето младоци, да изглеждат невъзмутими и страшни.