Читать «Конан Разбойника» онлайн - страница 112

Оцелелите хора се тълпяха в плитчините край градската стена. Няколко мумии все още безцелно се лутаха из площада, потънали до кръста във вода, без да могат да си проправят път. Конан видя как някои от тях безпомощно пляскаха, повлечени от вълните. Нямаше и следа от възкресения цар и царицата му, както и от колесниците, каруците и останалата част от армията на мъртъвците. Повърхността на водата между Конан и огромната гробница беше осветена от множество факли.

Конан се взря в набраздения, осеян с трупове стигийски поток и изведнъж откри нещо много интересно — мръсотията, телата и безбройните останки, които плуваха по водата, се движеха накуп. Всички те се носеха към грамадата на Ебнезъб и се вливаха в зейналите й врати. Шумът от спускането им в подземния свят отекваше над площада като грохота на водопад, който пропада в дълбока пещера. Каква ирония! Всички, които бяха загинали този ден, и онези, които никога не трябваше да възкръсват, бяха погребани заедно в гробницата от неуморната силна ръка на Майка Стикс.

Конан чу дрънчене на стомана. Върху височината, пред отворената градска порта бяха останали доста мумии без предводител, които нападнаха делегацията от града. В плитчините се тълпяха оцелелите от наводнението и се промъкваха към града. Положението беше опасно за Африт, притисната в средата.

Без оръжие, ту с плуване, ту с ходене Конан тръгна към вратата.

Двадесета глава

Да живее царицата!

Утрото завари града объркан и неспокоен. Жителите му бяха измъчени от апокалиптичния сблъсък. Както по време на война, широките улици и тесните алеи бяха пълни с бездомни селяни, които лежаха върху твърдите неудобни камъни и дремеха или унило обикаляха да търсят храна и подслон. Кепенците на някои от къщите и магазините бяха плътно затворени, а къщите, чиито собственици ги нямаше или бяха убити, зееха разбити от тълпата. Шемитите от града бяха нащрек. Винаги, когато се сменяше владетелят в града, царяха смут и несигурност.

Зората докосна първо високите бойници, където постовете се чудеха на кой началник да рапортуват тази сутрин. Нощта им бе неспокойна и изтощителна, но въпреки това те се полюбуваха на огромното езеро, гладко като огледало, което се простираше от тяхното укрепление до основата на Ебнезъбовата гробница.

По някое време, на разсъмване, грохотът на водата, която се стичаше в гърлото на гробницата, секна и бистрите води се разпростряха надалеч. Слънцето започна да огрява градските улици. Хората се събудиха от неспокойния си сън и засноваха из улиците, като рано или късно стигаха до пазарния площад. Там си разказваха за погребението и за битката, и за всички чудеса и страхотии от предишния ден. Онези, които бяха стояли близо до голямата гробница на смрачаване, описваха как пороят бе прехвърлил ниския праг и бе помел обезумялата царица Нитокар и нейните стражи и слуги. После как, понесен върху широката си носилка, цар Ебнезъб също бил погълнат от лакомото гърло на гробницата. Никой не смееше да каже дали това бе за добро, или за зло, но историята бе повтаряна хиляди пъти през този ден с тайна радост.