Читать «Компютърна полиция» онлайн - страница 5

Тогава заедно с отбраните си конници Шел вече можеше да скочи на седлото, да надуе рога, за да даде сигнал за атака, и да поведе ездачите стремително надолу по хълмовете под тропота на копита и търкалящи се камъни. Той удари пехотата на Делмънд, незащитена отляво и отдясно, а противниковата конница, отрязана от пехотата си, попадна в капан, притисната отпред и отзад. Викът „За Шел! За Шел!“ — се изтръгна от гърлата на воините му откъм страната на Минсар. Отчаянието им в миг бе заменено от гняв и триумф и те започнаха да си пробиват път към него, докато той начело на конниците си се вряза в тила на противника, за да се свърже с тях.

Половин час по-късно най-лошото беше минало, въпреки че почистването на бойното поле, както обикновено, продължи до залез-слънце… макар че от него полето не стана кой знае колко по-чисто. Оцелелите противникови войници, които не бяха успели да избягат, бяха събрани като стадо и обезоръжени. Ранените трябваше да бъдат прибрани, а онези, за които можеше да се вземе откуп — поне тези, които бяха открити, преди да вземат мерки, за да не бъдат разпознати — бяха отделени от другите, цената им беше определена, гаранциите взети и бяха пуснати на свобода. Всичко това трябваше да става под контрола на Шел, който с всеки изминал момент чувстваше все по-силна умора.

Сега всичко беше приключило, освен най-важната част, причината, заради която се беше водила битката — пазарлъка с Делмънд. Преди това Шел не беше мислил за този момент и все още се чудеше как той изобщо се беше хванал на въдицата му. Обаче и швейцарците са били изненадани, когато австрийците са допуснали подобна грешка в битката при Моргартен. Делмънд не беше известен като страстен читател и затова бе осъден да повтори големите грешки на пълководците, допуснали ги още преди векове. Затова Шел с основание смяташе, че Делмънд си го беше заслужил напълно.

Навън тръбите уморено даваха сигнал за отбой, с което показваха, че прибирането на ранените е приключило и че сега няма опасност за цивилните — роднини на загиналите, които следваха и двете войски — да приберат телата на близките си. Шел хвърли последен поглед към бойното поле, което потъваше все по-дълбоко в обагрената в розово мъгла, надигаща се от река Артъл. Тя се стелеше над земята и състрадателно покриваше онези, които продължаваха да лежат на нея. След миг той спусна платнището пред входа на палатката, седна на походния стол пред масата, на която беше разстлана картата, и дълбоко въздъхна.

Когато преди няколко години беше водил първата си битка в Сарксос, Шел беше добил представа как би трябвало да изглежда бойното поле след голямо сражение. Над него се развяваше храбро знамето му, а вражеското лежеше в прахта. Сега, когато беше натрупал повече опит от многобройните спечелени и загубени битки, той знаеше, че по тези бойни полета имаше много малко прах. Тази сутрин при изгрева на слънцето възвишението, което започваше от брода, представляваше обширно пространство, обрасло със зелена, подкастрена от овцете трева, цялото осеяно с бели маргарити и малки, току-що цъфнали жълтурчета. Сега, след като беше отъпкано от двадесет хиляди копита и десет хиляди крака, това пространство беше превърнато в кал. Тя беше червена и се залепваше за ботушите с ужасно упорство. Стъпканото в нея знаме на врага се беше превърнало в прогизнал парцал, който не се различаваше по нищо от срутена палатка или от наметало на дребен благородник, простряно, за да предпази собственика му да бъде взет в плен и за освобождаването му да бъде поискан тлъст откуп.