Читать «Компютърна полиция» онлайн - страница 104

Лийф също прояви необикновен интерес към шарките на килима.

— Някой ден може би ще го разбереш — продължи Уинтърс. — В момента мога само да ти кажа как се чувства човек в подобни случаи с целия срам, с чувството за вина и със страха, който е изпитал. Мога само да ти кажа също, че все пак всичко това е повече за предпочитане, отколкото чувството, когато заради това, че не си се подчинил на една заповед, някой от колегите ти загине при изпълнение на дълга си. Това ще бъде една безсмислена смърт, дори нещо по-лошо.

В стаята настъпи пълна тишина.

— Като говорим за тези неща — каза Уинтърс и пак седна на стола си, — вашата приятелка Елбай…

— Елбай! Как е тя? — попита Мегън.

— Тази сутрин дойде в съзнание. Разказаха й какво се е случило. Очевидно е настоявала да узнае. Казват, че ще се оправи. Обаче явно много я е яд за някаква битка, която пропуснала с този — той се наведе напред и погледна друг лист от купчината — с този Аргат. Между другото се оказа, че той няма нищо общо с тази работа.

— Ние също си го помислихме — обади се Лийф.

— Да, помислили сте си го, а това е интересно, като се има предвид с колко малко сигурни факти сте разполагали. Обаче предчувствието има също място в нашата работа, както и сигурните факти. Усетът към подобни неща си е дарба, която ние бихме могли да използваме.

— И защо го е направил? — попита Мегън.

— Кой? А, имаш предвид Симпсън, онзи с многото имена? — Уинтърс се облегна назад.

Без никакво предупреждение в един ъгъл на кабинета се появи човек, седнал на стол. Беше облечен в затворнически дрехи. Носеше бледосин гащеризон, а лицето му беше все така безизразно, каквото беше, когато Мегън го видя да насочва оръжието срещу нея. Тя положи усилие да не се разтрепери.

— Никога не печеля — каза мъжът с равен глас, който подхождаше на израза на лицето му.

Изведнъж Мегън се почувства доволна, че не беше я заговорил по време на нападението. Приличаше на робот.

— Искам да кажа, никога не печелех. Но сега, в Сарксос… Печеля през цялото време. Никой не е по-изобретателен от мен. Никой не разбира от военна стратегия, колкото мен.

— Особено след като сте играл всичките тези различни роли — чу се глас, който дойде някъде отвън. Вероятно беше на психиатъра или на психиатричната програма, помисли си Мегън.

— Как по друг начин можех да бъда всичките тези хора едновременно? Как по друг начин те биха могли да печелят? Не става въпрос само за мен — продължи Симпсън. — Аз може да съм главното действащо лице, но най-важна е самата победа. Баща ми обичаше да казва: „Не е важно как играеш, а дали печелиш, или губиш“. После той почина. — Само в този миг лицето му изрази някакво чувство. Беше неподправен гняв, толкова необуздан и неповлиян нито от годините, нито от натрупания жизнен опит. Човек би казал, че това е гняв на тригодишно дете, готово да се хвърли на земята в истерия и да реве до посиняване, а човекът беше на около четиридесет. — Печелих много пъти — каза поуспокоил се гласът, а лицето отново стана абсолютно безизразно — и щях да продължа да печеля. В мен са въплътени всичките роли, които играех в играта. Някой ден пак ще спечеля, въпреки че сега съм извън играта. Пак ще спечеля…