Читать «Колекционерът на татуировки» онлайн - страница 20

Сакс се опитваше. Но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна ролката. Издрънчаването на дръжката върху металния под на тунела спря дъха й.

Изведнъж лудостта на страха я обхвана. Представи си, че убиецът е зад нея. Че някак я е издебнал хванат за тавана на обслужващото помещение и сега се е спуснал. „Защо не погледна нагоре, когато влезе? Нали винаги оглеждаш тавана, когато изследваш местопрестъпление. По дяволите!“

Нещо я подръпна.

Тя се вцепени.

Това — дали беше чантата с екипировка? Не — извършителят! Искаше да я върже тук. И после да запълни тунела с пръст, бавно, започвайки откъм краката й. Или да го наводни. Тя бе чула капането на вода в помощното помещение; имаше тръби. Той щеше да махне тапата, да отвори някоя клапа. Щеше да се удави, крещейки от ужас в издигащата се вода, неспособна да помръдне напред или да се върне.

Не!

Това, че подобен сценарий е невъзможен, беше без значение. Страхът правеше невероятното, дори невъзможното, да изглежда повече от постижимо. Страхът сега бе с нея в тунела — дишаше, целуваше я, пипаше я, обгръщаше тялото й с подобни на червеи ръце.

„Стига глупости! Най-реалната опасност е, ако някой стреля по теб, когато излезеш от другия край, а не да се задушиш, погребана от въображаем престъпник с въображаема лопата — смъмри се Сакс. — Няма риск тунелът да се срути и да те смачка като мишка в смъртоносната прегръдка на боа. Това — няма — как — да — стане.“

Но точно тази представа — змия, стиснала мишка — се загнезди в главата й и паниката се засили.

„По дяволите! Губя контрол. Губя шибаното си самообладание!“

Краят на тунела бе на около три метра и тя изпита непреодолимо желание да хукне натам. Но не можеше. Нямаше достатъчно място, за да се придвижва по друг начин, освен с пълзене. Освен това знаеше, че всеки опит да бърза може да бъде катастрофален. Първо, можеше да пропусне улики. Освен това бързането щеше да подхрани страха й и той да се засили лавинообразно.

И накрая, ако се опиташе да се измъкне по-бързо от тунела, дори да можеше, би било поражение.

Личната й мантра — която също бе научила от баща си — беше: „Когато се движиш, не могат да те хванат“.

Но понякога, както сега, можеха да те хванат, ако се движиш.

„Затова спри!“ — заповяда си тя.

И спря. Остана напълно неподвижно. И почувства как извратените ръце на тунела я обхващат още по-здраво.

Паниката се надигаше на вълни. Паниката я пробождаше като нож от лед.

„Не мърдай — каза си. — Не бягай от страха. Изправи се срещу него. Преодолей го.“ Стори й се, че Линкълн Райм й говореше нещо; гласът му звучеше като далечен шепот — объркан или загрижен, или нетърпелив. Вероятно всичко това едновременно. Тя намали звука на радиостанцията до нула.

„Дишай.“

Пое си дълбоко въздух. Отвори очи и се втренчи в светлото кръгче отпред, в така далечното спасение. „Не, не това! Улики. Търси улики. Това ти е работата.“ Тя се вгледа в металната обвивка на сантиметри пред нея.

Паниката започна да намалява. Не изчезна напълно, но я поотпусна.

Добре. Продължи през тунела — да събира частици, да търси отломки; нарочно се движеше по-бавно отпреди.