Читать «Колекционерът на татуировки» онлайн - страница 2

Тя се върна в задната част на мазето, решена на всяка цена да открие теча, като същевременно всичките й сетива бяха нащрек за атакуващи паяци.

В задната част на помещението капането се чуваше по-силно.

Тук бе още по-тъмно дори от предната част, при стълбите. Клоуи спря зад един рафт, съдържащ пратка от блузи, толкова грозни, че дори майка й не би ги облякла — голяма поръчка, която Клоуи си обясняваше единствено с това, че клиентът сигурно очакваше в скоро време да бъде обран.

Кап, кап…

Тя се вгледа в мрака с присвити очи.

Странно? Какво беше това? В дъното имаше отворена сервизна врата. Звукът от капане на вода идваше от там. Вратата, боядисана в същия цвят като стените, беше около деветдесет сантиметра на метър и двайсет.

Къде ли водеше? Дали имаше по-долен подземен етаж? Клоуи никога не беше виждала вратата, но пък и не се беше заглеждала в стената зад последния стелаж. Нямаше защо да го прави.

И защо беше отворена? В града постоянно се правеха ремонти, особено в по-старите части като тук в Сохо. Но никой не беше уведомил продавачите — поне не нея — за реконструкция под сградата.

Може би онзи смахнат портиер — поляк ли беше, румънец ли, руснак ли? — може би той поправяше нещо. Но не, нямаше как да е той. Управителят му нямаше доверие; не му даваха ключове от мазето.

Добре, ставаше все по-страшно.

„Не любопитствай повече — помисли си тя. — Кажи на Мардж за теча. Кажи й за отворената врата. Извикай Влад или Михаил, или както му е там името, и нека да направи нещо, за да си заслужи заплатата.“

Ново изскърцване. Този път звучеше като стъпки върху оронения бетон.

„Мамка му! Това е. Махай… се… от тук!“

Но преди да излезе, преди дори да успее да се обърне, той беше зад нея и блъсна главата й в стената. Набута парцал в устата й, за да не вика. Тя едва не припадна от шока. Силна болка скова врата й.

Обърна се с лице към него.

„Боже, боже…“

За малко не повърна, когато видя жълтеникавата гумена маска, покриваща цялото лице, с цепки за очите, устата и ушите, тясна и деформираща чертите, сякаш плътта му се разкапваше. Той носеше работен гащеризон с някакъв надпис отпред, който Клоуи не успя да разчете.

Разплакана, тя го умоляваше през парцала, пищеше през парцала, който нападателят притискаше силно към устата й с ръкавица, стегната и гнусно жълта като маската.

— Чуй ме, моля те! Не прави така! Ти не разбираш! Чуй, чуй…

Но думите звучаха като нечленоразделно мучене през плата.

„Защо не подпрях вратата да стои отворена? Мислех си да го направя…“ — помисли си тя; беше бясна на себе си.

Спокойните му очи я гледаха — но не гърдите й, устните й, бедрата или краката. Само кожата на ръцете й, гърлото, врата, където се фокусираха върху малката синя татуировка на лале.

— Средна работа — прошепна.

Тя хлипаше, трепереше, стенеше:

— Какво, какво, какво искаш?

Защо изобщо питаше? Тя знаеше. Разбира се, че знаеше.

С тази мисъл Клоуи овладя страха си. Успокои пулса си.

„Добре, мръснико, искаш да си играем? Тогава ще си платиш.“