Читать «Книгата на Хаде» онлайн - страница 3
Лена Валенти
Погледът на Ейлийн помръкна, като си спомни думите, които баща й неведнъж беше отправял към нея. Въздъхна дълбоко.
— Може да си ми баща — прошепна, загледана в огледалото, — но си голям гадняр.
След смъртта на майка й Микаил беше изгорил и унищожил всички снимки, записи и картини, които можеха да му напомнят за жена му. Не го интересуваше дали дъщеря му някога ще пожелае да има спомен от нея.
Разбира се, че искаше да има спомен. И не само един, а хиляди спомени от жената, която я беше родила. Той обаче я беше лишил от това, както и от много други важни неща, като нежността, обичта и топлината на истинското семейство. Макар че бяха само двамата. Тя и той.
Никога не й беше показвал, че я цени, никога не беше чувала „Обичам те, дъще“. Е, да, нищо материално не й липсваше, имаше всичко, което пожелае. Работеше във фирмата на баща си, в отдела за връзки с обществеността. Получаваше добра заплата, с която можеше да задоволи всеки свой каприз, без да се налага да иска нищо от някого. Сама беше платила висшето си образование, както и колата — беемве Х4 кабрио, електриковосиньо. Обожаваше го.
Говореше няколко езика — испански, каталонски, английски, руски, китайски и френски. Баща й имаше фирма за материали и продукти за операционни зали и болници, така че се нуждаеше от специалист, който да общува на бизнес ниво с целия свят. Най-модерното, най-новото. Микаил го създаваше и продаваше. От хирургически инструменти до формули за нови ваксини. Тя отговаряше, посредством контактите си, за получаването и разпространението на медикаментите и апаратурата.
В работата разговаряха точно колкото е необходимо. Сутрините изкарваше в
Липсваше й емоционална връзка вкъщи. Нямаше друг избор, освен да се научи да живее с този факт и да създава тези връзки извън стените на дома си още от дете.
В колежа и в университета се беше сприятелила с много хора, но най-много ценеше старите си приятели Рут и Габриел. Те бяха нейните опорни стълбове. Не стълбове, а побратими. Познаваха се от училище, бяха неразделни.
След тях идваше ред на личния й лекар Виктор, който от пет години, след смъртта на предишния й лекар, доктор Франсеск, се грижеше за всекидневния контрол на диабета й. Идваше всяка вечер, проверяваше нивото на кръвната й захар и й поставяше инсулин. Тя мразеше иглите, а баща й избягваше близкия контакт с нея, така че имаше личен лекар, който я проследяваше, поставяше инжекцията и си тръгваше. Близостта по време на прегледа ги беше свързала в добро приятелство.
Зазвуча песента „Ненаписано“ и разсея мислите й. Ейлийн отиде до чантата си „Тоус“, която беше оставила на стола, и взе мобилния си — позлатен лимитиран модел моторола „Долче и Габана“. Отвори го, когато видя, че се обажда Рут.
