Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 75

— Аз все още имам ключа на водача — заяви Финикс с вдигнати палци на тълпата.

Всички ликуваха.

Погледнах към тълпата безсмъртни. И те като мен просто искаха да имат безопасно място на което да разпускат и на което за разнообразие да бъдат вътрешни хора.

Музика започна да гърми, много от членовете ликуваха и се целуваха или започнаха да танцуват.

Оникс силно ме прегърна и аз също я прегърнах в отговор в всичка сила.

— Върни се, моля те — каза ми тя, показвайки ми украсения си с оникс зъб. — Имаш доживотно членство за клуба.

— Обаждай се — заръча ми Скарлет, — имаш ми номера. Само запомни да се обаждаш след залез. Моите…

— … родители не обичат да ги будят през деня — завършихме заедно в унисон. След това и двете се усмихнахме широко.

Огледах Тъмницата — дансинга, претъпкания с кървави напитки бар, издълбаните гробове и гробници използвани тук с определено предназначение, както бяха използвани в моя свят с друго. Никога преди не бях посещавала истински вампирски клуб и не знаех кога и дали изобщо някога щях да посетя някой друг пак. Бях се запознала с вампири със студена кръв, за които изненадващо бях разбрала, че имат топли сърца. Бях открила клуба на мечтите си — единственият, към който исках да се присъединя. Финикс ми подаде каската си, а аз я сложих на главата. Увих ръце около украсеното му с капси кожено яке и отправих усмивка на Оникс и Скарлет, които сега бяха в компанията на кавалерите си. Членовете на клуба се оттегляха, танцуваха и ръкомахаха.

Финикс запали двигателя, а аз се вкопчих в него с цяла сила, докато караше през лабиринта от тъмни, виещи се катакомби и излезе през един таен изход.

Финикс седеше на мотора си и ме чакаше да отключа колелото на Леля Либи пред библиотеката. Усещах погледа му, докато увивах веригата около седалката.

Облегна се назад на мотора си с кръстосани ботуши на глезените, а черните му кожени панталони го обгръщана плътно като целофан. Коженото му яке беше разкопчано и можеше да се види черната му тениска и скръстените му ръце. Лилава коса падаше над черните му слънчеви очила, а лунната светлина хвърляше отблясъци по бледото му лице. Той се взираше настойчиво в мен — по същия начин както когато го бях видяла осветен в Тъмницата.

Не знаех какво да му кажа. Финикс ми бе спасил живота.

А и не бях сигурна кога или дали изобщо някога щях да го видя отново.

— Не мога да ти кажа колко съм ти… — казах му аз от безопасно разстояние.

— Ами, можеш да опиташ — палаво ми отвърна той.

Аз се засмях и закачливо завъртях очи.

— Казах ти, имам си гадже.

По някаква причина на него не му пукаше дали щях да отвърна на ухажването му или пък нямаше. Почувствах, че даже предпочиташе да не отвърна. Изглеждаше от типа мъже, който живееха спокойно в сенките, докато друг мъж получаваше момичето.

— Сбърках по отношение на теб — признах му аз. — Ти си много по-великодушен, отколкото мога да си представя. Съжалявам, че не те прецених правилно.

Той кимна.

— Няма нищо — ми отвърна. — Аз също сбърках в преценката си за теб.

— Наистина ли? — попитах аз.