Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 29

Но той не бе някой обикновен носещ сини дънки комедиант. Той бе с черна качулка на главата, хвърляща сянка на смъртно бледото му лице, и не разсмиваше публиката.

— Затворът трябва да поеме в нова посока. Защо да се крием в сенките, когато можем да направим много повече? — предизвика ги той. Улавяйки светлината от единствения прожектор златният ключ, висящ на черен синджир на врата му наподобяваше пропуск за зад кулисите на рок концерт.

— Съгласна съм. Защо да отричаме кои сме? — попита едно момиче със змия увита около врата й като наметка от норка.

— Ето защо този клуб е толкова важен и тук можем да бъдем себе си — започна друг.

— Затворът е тайно и безопасно място, което можем да наречем наше.

— Не е ли време да се разкрием? — заспори говорещата със змии, докато галеше влечугото. — Много от нас са вече доста изнервени от това криене.

— Но много други се чувстват в по-голяма безопасност само сред себеподобните си — призна един посетител.

— Ние не се разбираме с външни — каза друг.

— Може би е време да опитаме — каза едно момиче на първия ред.

— За да станем като тях и да загубим идентичността си? — попита друг.

Напрежението и от двете страни растеше. Говорителя вдигна ръцете си във въздуха.

— Успокойте се. Трябва да бъдем единни.

Един младеж до мен ме попита:

— Ти какво мислиш?

Изведнъж всички от групичката се взряха право в мен. Змията, все още навита около собственичката си, изсъска.

— Мисля, че ми е време да се върна на дансинга!

Измъкнах се отново в смъртоносния тунел. Очите ми дори не се бяха адаптирали към тъмнината, когато се блъснах в две момичета. Наежих се, но бях твърде изморена за кавга в бара.

— Извинете — казах. — Знаете ли пътя обратно до дансинга?

Момичетата, противно на пърхащите пчелички Прада в гимназията Дулсвил, не искаха конфронтация. Вместо това почувствах строящата от тях топлина и приятелство.

Двете момичета бяха на моите години. Едното носеше индигово синя рокля с корсет, а другото бе с кукленска рокля и високи, тесни и поръбени със сребърна дантела ботуши. Лилавите оттенъци на грима драматично подчертаваха вампирските им черти. Едното имаше дълга червена къдрава коса, а другото мастилено черна и права като опъната тетива коса.

— Последвай ме — насочи ме момичето с корсета и хвана ръката ми. — Аз съм Оникс, а това е Скарлет. Ти как се казваш? — заслепи ме с великолепна усмивка, която разкри мъничко черно бижу от оникс закрепено на единия от вампирските й зъби.

— Уау — от къде се сдоби с това? — започнах аз. — Изглеждат толкова истински.

Тя отново ми показа зъбите си.

— Те са истински. Можем и за теб да направим.

Бях направо слисана. Оникс намекваше за бижуто си, докато аз говорех за вампирските й зъби.

— Как се ориентирате в клуба? — попитах.

— Отне ни цяла вечност — отвърна Скарлет.

Преди да се усетя вече бях в безопасност в центъра на клуба заедно с двете си нови приятелки.