Читать «Клуб „Ковчег“» онлайн - страница 27

И за разлика от клиентите горе тези призрачно бели посетители изглеждаха привлекателни. Младежи и девойки ме измерваха с поглед докато си пробивах път. Някой ме гледаха сякаш знаеха, че нямам ключ, докато други ме гледаха с влюбени погледи сякаш въобще не им пукаше.

Младежи целуваха момичетата по шиите, китките и всяко друго място с изпъкнали вени, а момичетата им се усмихваха с наслада.

Тази тълпа определено беше много по-приятелски настроена.

— Здравей. Искаш ли да танцуваме? — един младеж ме приближи точно, когато се опитвах да избегна да стъпя в един гроб, докато друго момиче с нос по-дълъг от този на вещица просто ме последва.

— Не съм те виждала тук преди. Сама ли си? Познавам перфектния мъж за теб.

И вместо да любезнича с тях, аз се промъкнах до бара и се покачих на едно високо столче.

Барманът с коса дълга до мръсния под постави една черна салфетка пред мен.

— Имаме вносни и домашно.

— Хм… а какво ще кажеш за тукашно?

Той се засмя.

— Вечер на дамите е. Момичетата пият безплатно.

Бях толкова жадна колкото обезкръвен вампир.

— В такъв случай… нещо безалкохолно.

— Разбира се… защо да го разводняваме.

Сграбчи една зелена бутилка, наля от съдържанието й в керамична чаша и я бутна към мен.

Питието миришеше особено. Надявах се да има сладкия вкус на Kool-Aid, но на консистенция го докарваше по-скоро до доматен сок.

Потопих пръст в течността и я приближих да я разгледам от близо.

Тогава осъзнах, че не беше нито Kool-Aid, нито доматен сок — беше кръв.

Дали това бе грешка или някаква лоша шега?

— Може ли да ми дадете и малко вода? — попитах го.

— Не ви ли харесва?

— Много е хубаво — казах аз като не исках да привличам излишно внимание към себе си. — Бих искала да си допия питието с чаша вода.

Той постави друг бокал до пълната с кръв чаша докато аз бършех ръката си под плота с антибактериална кърпичка.

Помирисах новата чаша. Кой знае — можеше да е пълна с уиски. Нямаше доловима миризма, така че опитах малка глътка. Имах късмет. Беше обикновена хипстървилска чешмяна вода. Изгълтах я на един дъх и оставих бакшиш на бара. Бях готова да сляза от столчето, когато някой си постави ръката на рамото ми.

Слаб мъж с набола брада седна до мен на бара.

— От къде сте?

Завъртях очи и се отдръпнах от ръката му.

— Това не е реплика за запознанство; наистина ви питам — откъде сте?

— Да не правиш проучване?

— В интерес на истината…

Не бях в настроение да кажа адреса си на един непознат. Беше ми достатъчно, че Джагър ме бе проследил от Клуб Ковчег до вкъщи последния път, когато бях в Хипстървил. Не исках господин Набола Брада да се появи вкъщи, независимо дали е обръснат или не.

— Ще трябва да попиташ някой друг за проучването си.