Читать «Клетката» онлайн - страница 4

Самите те знаеха само, че са подбрани, за да заснемат и документират действията на хората в клетката. Бяха им казали, че това е достатъчно и бяха изтрили последните им съмнения дали да приемат тази работа или не с дебели пликове, от които банкнотите все едно, че се опитваха да изхвръкнат…

Една толкова основателна причина, за да приемеш…

Смъртта ги подтикна да усетят в себе си и дивия порив за любене, за усещане, че още ги има… живи. Свянта нямаше място между четирите тела, които се гърчеха и се опитваха да достъгнат до най-дълбоките и скрити кътчета на своето тяло и на разума си.

Всичко се бе превърнало в едно свещено богохулство на сетивата.

Устни, които искаха едновременно да хапят и целуват, ръце, които галеха и причиняваха болка, гърди, които се изпълваха с гняв и сладост. Кълбо от усещания на ръба на нормалното… кое ли нормално?! Любов, примесена със сигурността, че този, когото в момента целуваш утре може да бъде поредния запас, за да можеш да продължиш съществуването си… едно катерене по хранителната верига… Желанието да кажеш, че обичаш и страхът, че твоята слабост ще те победи…

Телата и атавистичните инстинкти изпълваха клетката. Видеокамерите жужаха в зумирането си и техния звук се примесваше с очестеното дишане на хората. Въздухът бе изпълнен с крайности на живеене и отцеляване. Един спектакъл на първичното…

После внезапно един вик избухна и го последва истеричен смях…

Бяха останали вече само трима в Клетката…

Изплаши се, когато осъзна, че всичко това му харесва. Боже, едва ли не се възхищаваше на човека, който бе измислил правилата на тази игра. Къде ли бяха останали неговите морални устои?!..

Защо ли никой от неговите толкова високоплатени сценаристи не се бе сетил за подобен сюжет до сега?!

Само като си помислеше, че ако всичко това бе излъчвано по телевизионните екрани каква аудитория щеше да събере! Щеше да взриви обществото, начина на правене на телевизия и филм. Голямото Реално Шоу на един Живот! Бам! Големият Биг-Банг на човека!

Запали цигара и се вторачи в телата на екрана. Днес се навършваше петдесетият ден от както бяха затворени вътре. Все едно, че за тези петдесет дни бе наблюдавал как един зародиш се развива в утробата на една бъдеща майка. Едно както физическо, така и инстинктивно развитие. Телата разголвани първо от дрехите на модерното общество, после от предразсъдъци, докато не докоснеха дъното на еволюцията на нормалното и прието съзнание… И той щеше да види на живо до къде можеха и щяха да стигнат.

Обърна се и погледна своите подчинени. Приличаха на зрители в зоопарк. Не, не на зрители. По-скоро огледален образ на животните, затворени в клетките. Очи вперени в очите на другите, мислят се за свободни без да осъзнават, че и те са вътре в играта и няма начин да не се променят и те, да не увиснат по спиралата на подсъзнателния инстинк…както и той самият…водачът на едно човешко стадо… режисьорът превърнал се в режисиран зрител…