Читать «Клетката» онлайн - страница 5

Изчегърка с една кост (на кого ли е била пред това?!) поредният осемдесет и девети ден. Още една чертичка по спиралата на невъзможното…

Беше останал сам. Той самецът и единственият победител в „Клетката“. Беше убил последните двама, за да защити собственото си его и физическо съществуване. Мъжът, за да не го убие пръв той, а жената, за да не остави дори най-малката възможност да притъпи инстинктите му. Имаше още само два дни пред себе си живот. Единият, за да излезе от Клетката и вторият, за да се покрие със световна слава. После Амен и толкова! Там, където отиваха всички, след като спряха да дишат. Бе успял да стигне до.. края…

Докосна лицето си. Дългата, разрошена брада не му позволи да достигне до кожата. Изкривените му и изпочупени нокти, бяха пълни с мръсотия и гняв. Усещаше всички околни и собствени миризми с първичността на животно. Бе убивал, за да стигне до тук.

Ха, колко естествено му се струваше всичко това. Почти колкото смътния спомен, за нормалността на неговия живот преди да влезе в „Клетката“.

Наплюнчи пръста си и се опита да изтрие част от мръсотията, покрила неговото тяло. Кожата бе странно нежна и белезникава. Виждаше тънките ивички на вените, по които кръвта му и инстинките му се движеха… и непознатата болест, която в крайна сметка го беше подтикнала до стигне до тука… или по-скоро да се върне там, от където бяха тръгнали преди милиони години далечните прародители… на човека и на животното…

Долепи чело до решетката на клетката и обърна гръб на пространството, което някога бе приютило още пет души като него.

Вгледа се в сивата стена отвъд и зачака края на едно ново начало… или свършване…

Внезапно вратата се отвори с трясък и в командната зала нахлуха маскирани мъже. Преди да отворят устни и да се опитат да се противопоставят вече бяха обездвижени и миг след това видяха и усетиха как пред очите им се надига мъглата и миризмата на някакъв сивкав дим. Всичко започна полека да губи реалните си очертания и някогашният режисьор с последни сили погледна към екраните, които бяха следили и все още следяха клетката. Там като в огледален образ видя същити маскирани мъже, които се бяха скупчили около единствения победител.

Внимание! Снима се, последни кадри от Голямото Реално Шоу… после изгуби съзнание…

В тясното пространство камерите продължиха да се движат и да снимат… нищото…

Наля си поредната чаша бърбан. През прозореца на офиса си виждаше многото си подчинени, които като работливи мравки се щураха между сателитните чинии, ретранслаторите и предавателите. Усети леко бодване в гърдите си при мисълта, че тези метални и високотехнологични негови рожби след няколко часа щяха да бъдат змонтирани и претопени. В крайна сметка бяха изпълнили ролята си. Месеци наред бяха бълвали психогенни вещества и импулси и моделирали почти половината човечество на планетата.