Читать «Клетката» онлайн - страница 2
Теодора Тодорова
Големи и цветни букви приканваха от екрана на телевизорите и по страниците на вестниците:
—
Участниците щяха да бъдат следени с телекамери 24 часа в денонощието и накрая щяха да определят победителя (ако естествено бяха останали няколко конкуренти за първото място). Единственото изискване бе, че и шестимата играещи трябваше да са разбрали, че са болни в един и същ ден, за да имат еднакво количество живот, тоест да имат точно три месеца до смъртта си и да се състезават при еднакви условия.
Финалната награда обещаваше, че този, когато изберяха за победител щеше да получи един ден световна слава. Неговият последен ден съществуване щеше да се предава на живо по всички световни телевизионни канали и всяко негово желание щеше да бъде изпълнено… дори и най-абсурдното…
…И сега те шестимата бяха вътре в клетката.
Сами не знаеха как са ги подбрали, по какви критерии (естествено освен общата дата на заболяване) и как са ги намерили.
Просто една сутрин се бяха събудили, бяха разбрали, че са болни и само след половин час им се бяха обадили по телефона, за да им предложат да участват в играта. Бяха им предоставили два часа за размисъл и те се бяха съгласили (защо ли и как ли?!)…
После бяха дошли да ги вземат в лимузини с тъмни стъкла и накрая се бяха намерили в тясното пространство на клетката все още объркани и все още не разбиращи напълно защо се намират там. Всичко се бе случило толкова светкавично, че си мислеха, че са сънували, но няма колективни сънища, още по-малко колективни събуждания.
Така, че не бяха се опитвали да ровят в мислите си повече. Просто бяха приели фактите и се опитваха да намерят точните ритми за взаимното си съществуване в тясното пространство. В крайна сметка дали там или навън краят за всички тях бе еднакъв.
Вярно бе, че ако си бяха останали по домовете щяха да имат удобства, своите приятели, телевизия, вестници и най-важното храна, но бе вярно, че и никога нямаше да имат втори шанс да направят нещо по-различно в монотонния си живот (както подканваше рекламата на играта). Ако бяха живели като многото други като тях — безименни пътници в живота, поне щяха да умрът като имена и поне известно време другите хора щяха да ги помнят… да им се възхищават… да им завиждат…
Да продължиш да живееш в спомените на хората не бе малко все пак…дори да е само за ония прословути пет минути световна слава…
На командния пулт проблясваха много светлини — за звука, за образите, за телекамерите. Множество екрани следяха клетката от всички възможни ъгли. В стаята бе тихо и тъмно, както и почти вече не се дишаше от цигарения дим. Трябваше да се скарана на подчинените си да не пушат като за световно… и да се сещат, естествено да правят от време на време кафе, а не само да го пият.
