Читать «Кинжалът на Медичите» онлайн - страница 130

Бекет свали оръжието и оживено ми направи знак да претърся мъртвеца.

Бързо извадих кинжала от горния джоб на Хийт. До него открих черен компютърен диск. Куршумът бе отчупил малко от ръба му.

С усилие се изправих до двете ми съкровища, та небесата и земята да ги видят.

20

Джини се облегна на коженото канапе на Крел и надигна пола, за да огледа ранения си крак. Куршумът на Теци бе издълбал улей с широчина два сантиметра и дължина пет в горната част на бедрото й. Шевовете щяха да го затворят, но завинаги щеше да й остане белег — видим за останалите на плажа и за мен.

Седнах до нея и внимателно събух срязания си ботуш. Дълбоката рана на стъпалото ми също плачеше за шиене, но от опит знаех, че и тя, и цялото ми тяло след време само ще се излекува.

Бележките на Леонардо лежаха под кристално преспапие върху викторианското писалище на Крел. До тях лежаха две шити на ръка кожени чанти, пълни с банкноти.

Бекет и Драко ни посрещнаха на гарата в Цюрих и без много шум ни заведоха в хотел „Арбиал“. Скоро след това пристигна лекар. Работеше бързо, не промълви и дума и имаше най-прекрасния тен, който някога съм виждал.

Дадох диска на Бекет. Нито един от нас не благодари на другия.

Джини и аз отлетяхме с Драко до Калифорния и през целия полет спахме като заклани от болкоуспокоителните и липсата на тревоги. Под мъгливото утринно небе, носещо обещание за слънчев ден, слязохме на летището в Биг Беър.

Взехме такси до къщата на Арчи — всъщност бившата, от която бяха останали главно въглени. Храстите още зеленееха, а куфарчето на Гриър си лежеше заровено под хладната земя. Оставих го там. Ягуарът също ни чакаше на алеята за коли и веднага запали, мъркайки като котка.

В Медицинския център сварихме Арчи да чете. Изгледа ни смаян и радостен. Затвори книгата, която четеше. Бяха свалили всичките му шевове, освен шината на носа, освен това бе подпухнал и посинял. Но очите му бяха бистри като планински езера. Седнах на леглото до него. Дълго време никой от двама ни не проговори.

— Вярно, не си бил ти в Милано — промълвих.

— Не.

— Нито в гората?

— Разбира се, че съм бил в гората. Там ми е хижата.

Спомних си как лежахме един до друг в болницата сутринта след пожара. Не бях споменал Мендосино, когато го попитах бил ли е в гората.

— Арчи, никой не може да замени баща ми.

— Знам.

— Но имам нужда от по-голям брат.

Очите му се овлажниха, моите също.

Джини дойде при нас. Благодари му, че я е приел, и го целуна по ухото — единственото място, където според него не го болеше. Целунах го по другото ухо и избухнахме в смях, който звънна в празната стая. Той повдигна книгата, която четеше: „Леонардо“ от Робърт Пайн.

Съобщих му за подаръка, който оставих заровен под онова дърво. Отвърна, че обича подаръци.

* * *

В четири сутринта спряхме на алеята за коли пред мотела „Холистър“. Натиснахме звънеца на главната сграда и някой запали лампа. Когато вратата най-сетне се отвори, Поп стоеше на прага по халат и нощна шапчица. Разтърка очи и ни изгледа за миг, а безупречните му изкуствени зъби грейнаха.