Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 6

— Е, щом аз не ви виждам, значи и за другите ще сте невидими. Можете да се скриете. Вървете и се опитайте да намерите Лира. Едва ли е далеч. Има една жена — тя сигурно е с нея. Жената я е отвлякла. Вървете и я потърсете, а после се върнете да ми кажете какво сте открили.

Ангелите се издигнаха във въздуха и изчезнаха. Уил почувства как го наляга смъртна умора. След борбата с баща му цялата му сила беше изцедена и сега усещаше, че не е в състояние да помръдне. Искаше единствено да затвори клепачи, натежали и подпухнали от плач.

Зави се през глава с плаща, притисна раницата до гърдите си и само след миг потъна в дълбок сън.

— Няма я — изрече нечий глас.

Уил го чу от дълбините на съня и се помъчи да се събуди. След известно време — може би минута, защото сънят му беше тежък като припадък — все пак успя да отвори очи и примижа срещу яркото утринно слънце.

— Къде сте? — попита момчето.

— До теб — отвърна ангелът. — Насам.

Слънцето току-що беше изгряло и покритите с мъх и лишеи скали искряха ярки и свежи на утринната светлина, но никъде не се виждаше силует.

— Казах ти, че на дневна светлина ще ни видиш още по-трудно продължи гласът. — Най-добре се виждаме по здрач и на разсъмване, в тъмното също, но не и през деня. Двамата с приятеля ми претърсихме планината, но не открихме нито жената, нито момичето. Недалеч оттук обаче видяхме едно синьо езеро, сигурно там са спрели да лагеруват. В лагера намерихме един мъртъв мъж и вещица, изядена от Привидение.

— Мъртъв мъж? Как изглеждаше?

— Над шейсетте. Пълен, с гладка кожа. Посребрена коса. Облечен в скъпи дрехи, а около него се носеше миризма на някакъв тежък парфюм.

— Това е сър Чарлз — каза Уил. — Няма кой друг да е. Сигурно госпожа Колтър го е убила. Е, поне нещо хубаво да стори най-сетне.

— Оставила е следи. Приятелят ми тръгна по тях и ще се върне веднага щом я открие. Аз ще остана с теб.

Уил се изправи и се огледа. Бурята беше освежила въздуха и сега утрото грееше ясно и чисто. В прелестната сутрин сцената около него още по-потискаща — наблизо лежаха телата на няколко от вещиците, придружавали ги с Лира до мястото на срещата с баща му. Гарван с яка човка вече кълвеше лицето на една от тях, а в небето кръжеше още по-едра птица, сякаш си избираше труп, с който ще пирува най-богато.

Уил огледа телата едно по едно, но никое не беше на Серафина Пекала, кралицата на клана и добра приятелка на Лира. После си спомни. Тя май че беше отлетяла спешно по някакви свои дела малко преди мръкване.

Значи вероятно бе още жива. Тази мисъл го поободри и момчето се загледа в хоризонта с надеждата да я зърне, но накъдето и да погледнеше, виждаше само синьо небе и остри назъбени скали.

— Къде си? — потърси той ангела.

— До теб — отвърна гласът, — както винаги.

Уил погледна наляво, откъдето идеше звукът, но не видя нищо.

— Значи никой не може да те види. А чуват ли те другите?

— Не и ако говоря шепнешком — заядливо отвърна ангелът.

— Как се казваш? Имате ли имена?

— Имаме. Аз съм Балтамос, а приятелят ми е Барух.