Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 237

Постепенно свирепостта на малката птичка утихна и Серафина отново можеше да я погледне в очите. Сега там се четеше тъга и отчаяние.

— Насам идва кораб — каза вещицата. — Аз избързах напред, за да ви намеря. Дойдох с циганите от нашия свят дотук. Те ще пристигнат след ден-два.

Двете птици кацнаха една до друга и за миг се превърнаха в две гугутки.

— Може би сега летите за последен път — продължи Серафина, Имам дар да надничам в близкото бъдеще, И виждам, че пак ще можете да стигате толкова нависоко, стига да има такива дървета, но ми се струва, че няма да бъдете птици. Огледайте се наоколо и запомнете всичко това. Знам, че ще се наложи заедно с Лира и Уил да мислите усилено, но накрая ще направите най-добрия избор, колкото и болезнен да е той. И единствено вие имате правото да го направите.

Никой от двамата не отговори. Вещицата възседна клонката от омаен бор и се издигна над гигантските корони, поемайки с кожата си прохладата на вятъра, милувката на звездните лъчи и ласкавото докосване на Праха, който никога не беше виждала.

Серафина се върна в селото и безшумно влезе в къщата на жената. Не знаеше нищо за Мери, освен че иде от света на Уил и й е отредено да играе съдбовна роля в случващото се. Нямаше как да знае дали е дружелюбна или свадлива, но трябваше да я събуди, без да я стресне. За това си имаше магия и вещицата се зае с нея.

Седна на пода до главата на жената и се загледа в лицето й с полупритворени очи, като дишаше в такт с нея. Скоро вътрешното зрение започна да й показва образите, които Мери виждаше в съня си, и тя се настрои към тях, както се настройва музикален инструмент, докато се озова сред тях. Вече можеше да разговаря с Мери и Серафина го направи с онази внезапна симпатия, която често изпитваме в съня си към напълно непознати хора.

Миг по-късно двете вече водеха тих разговор, от който Мери нямаше да си спомня нищо, и вървяха сред някакъв глупав пейзаж от тръстики и електрически трансформатори. Вече беше време Серафина да вземе нещата в свои ръце.

— След няколко секунди ще се събудиш — каза тя. — Не се плаши. Аз ще съм до теб. Събуждам те по този начин, за да знаеш, че нищо не те заплашва. После ще си поговорим както трябва.

Вещицата напусна съня и отново се видя седнала на пръстения под на колибата, а Мери я гледаше с широко отворени блестящи очи.

— Ти трябва да си вещицата! — прошепна Мери.

— Да. Името ми е Серафина Пекала. А ти как се казваш?

— Мери Малоун. Никога не са ме будили така тихо. Наистина ли съм будна?

— Да. Трябва да поговорим, а насън разговорът е неуправляем и трудно се помни. По-добре да сме будни. Как предпочиташ, да останем вътре или да се поразходим?

— По-добре да излезем — каза Мери и седна в леглото. — Къде са Лира и Уил?

— Спят под дървото.

Двете излязоха от къщата, минаха край дървото, чиито листа скриваха легналите под него, и се упътиха към реката.

Мери оглеждаше Серафина Пекала с възхищение, примесено с боязън. Никога не беше виждала толкова стройно и изящно създание. Вещицата изглеждаше по-млада от самата нея, а Лира беше казала, че е на стотици години. Единственото, което подсказваше възрастта й, беше изразът на печална мъдрост, запечатан върху лицето й.