Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 228

Двамата продължиха пътя си, обзети от внезапен свян. Но Уил не би се оставил това да надделее.

— Кога демонът престава да променя формата си? — попита той.

— Горе-долу… на нашата възраст и малко по-късно. Понякога е нужно и повече време. Ние с Пан често сме си говорили за това и сме се чудили какъв ли ще бъде…

— И никой ли не може да предположи?

— Не и докато си дете. Когато пораснеш, започваш да се замисляш… Възможностите са много, но обикновено накрая се стига до форма, която ти подхожда. Нещо, което отразява същността ти. Ако демонът ти е куче, това означава, че правиш каквото ти се каже, знаеш кой командва, изпълняваш заповеди и опитваш да се харесаш на началниците. Много от слугите имат демони кучета. Това помага да разбереш какво представляваш и за какво те бива. А хората в твоя свят как разбират какво представляват?

— Не знам. И изобщо, знам много малко за моя свят. Умея да пазя тайна, да се спотайвам и да се крия, но почти нищо не знам… за големите, за приятелите. За любовта. Мисля, че да имаш демон никак не е леко, защото всеки ще разбере какво представляваш само като го погледне. А аз обичам да пазя тайна и да не се набивам на очи.

— В такъв случай демонът ти може би ще е животно, което обича да се крие. Или някое от онези животни, които приличат на други — например пеперуда, която за маскировка прилича на оса. В твоя свят сигурно има такива животни — в моя ги има, а ние толкова си приличаме с вас.

Двамата замълчаха. Свежото прозрачно утро къпеше в светлина света около тях. Докъдето поглед стигаше, саваната се простираше златистозелена и пуста. В целия свят като че нямаше други хора, освен тях.

— Всъщност тя не е съвсем пуста — внезапно каза Лира.

— Говориш за онзи човек?

— Не. Знаеш за какво говоря.

— Така е. В тревата виждам някакви сенки… може би птици.

От време на време нещо се стрелкаше около тях, но беше по-лесно да се види с крайчеца на окото, отколкото, ако го гледаш направо. Уил й го каза.

— Това е способност с обратен знак — обясни Лира.

— Какво?

— Поетът Кийтс го е казал. Доктор Малоун знае. То е като да тълкуваш алетиометъра. Нали и ти така си служиш с ножа?

— Да, нещо такова. Но си помислих, че може да са демоните.

— И аз, но…

Тя сложи пръст на устните си. Уил кимна.

— Виж! — посочи той. — Едно от онези паднали дървета.

Беше дървото на Мери. Те се приближиха предпазливо, като не откъсваха поглед от горичката — да не би още някое да падне. В такова спокойно утро, в което само вятърът люлееше тревите, им се виждаше невероятно, че такова мощно дърво се е сгромолясало. Огромната му зелена корона се извисяваше като приказен палат над главите им.

Внезапно Лира сграбчи ръката на Уил.