Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 224

И все пак видът им беше такъв, сякаш имаха цел. Изглеждаха заредени със скрит смисъл. Цялата нощ беше такава. Мери също го усещаше, макар да не знаеше какъв е смисълът. Ала за разлика от нея облаците като че знаеха какво правят и защо, и тревата знаеше. Целият свят беше жив и разумен.

Тя се изкачи по склона и се загледа към солените блата. Отвъд тях приливът поръбваше със сребърна ивица лъщящите кални езерца и тръстиките около тях. Там сенките на облаците се виждаха още по-ясно и създаваха усещането, че бягат презглава от нещо страшно зад тях или бързат да прегърнат нещо прекрасно пред тях. Мери никога нямаше да узнае какво е то.

Обърна се към горичката, където беше нейното дърво. Дотам имаше двайсетина минути път. Виждаше ясно надигнатите глави на огромните дървета, сякаш в спор с напористия вятър. Те имаха какво да й кажат, но тя не можеше да ги чуе.

Мери забърза нататък, докосната от възбудата на нощта и нетърпелива да я сподели. Точно за това чувство беше говорила на Уил, когато той я попита дали й липсва Бог — чувството, че цялата вселена е жива и че всяко нещо е свързано с останалия свят с невидимите нишки на общия смисъл. Когато беше християнка, и тя се чувстваше свързана, но след като напусна църквата, имаше усещането, че е свободна и сама в цяла една вселена, лишена от смисъл.

После дойде откритието за Сенките и пътуването й в другия свят, а сега и тази вълнуваща нощ, и беше ясно, че всичко пулсира от смисъл и цел, но недостъпни за нея. И не беше възможно да открие връзката, защото нямаше Бог.

Едновременно опиянена и отчаяна, тя реши да се качи на своето дърво и още веднъж да потърси забрава в Праха.

Но докато се приближаваше към горичката, до слуха й достигна друг шум, различен от шумоленето на листата и свистенето на вятъра в тревите. Нещо стенеше и тътнеше с дълбокия утробен звук на орган. А още по-силно беше пращенето и скърцането на трошащо се дърво.

Нима нейното дърво?

Тя спря като закована. Вятърът блъскаше лицето й, тревите шибаха краката й, стенанията на дървото режеха слуха й като с нож. Клоните тътнеха, вейките пращяха, а огромната кичеста корона бавно се накланяше и всеки миг щеше да се сгромоляса. Всяко влакънце на дънера, кората, клоните като че крещеше безмълвно срещу това убийство. Ала огромното дърво продължаваше да пада, пробивайки си път сред клоните на околните дървета, докато най-сетне рухна на земята като разбиващ се във вълнолом талаз. Масивният дънер се разтърси и замря.

Мери изтича и разгърна смачканите листа. Там бяха въжето и отломките от нейната платформа. Сърцето и се сви от болка.

Тя измъкна далекогледа и го насочи към небето. И видя два различни потока, които се движеха независимо един от друг.

Единият беше облаците, които прекосяваха небето, закривайки луната, а другият — Прахът, който се движеше в съвсем друга посока. И от двата по-пълноводният беше този на Праха, който сякаш увличаше цялото небе, за да се излее в някаква невъобразима бездна.