Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 223

— Как се казваше онова момче? — попита Лира. — Онова на празника?

— Тим.

— Как изглеждаше?

— Ами… Беше чудесен. Само това си спомням.

— Когато ви видях за пръв път във вашия Оксфорд — промълви Лира, — казахте, че една от причините да станете учен е, че не ви се налага да мислите за доброто и злото. А когато бяхте монахиня, мислехте ли за тези неща?

— Хм… Не. Но знаех какво трябва да мисля — онова, на което църквата ме учеше. А когато се занимавах с наука, трябваше да мисля за съвсем други неща. Ето защо никога не ми се е налагало да се замислям върху тях.

— А сега? — намеси се Уил.

— Сега май ми се налага — засмя се Мери.

— А когато спряхте да вярвате в Бога, престанахте ли да вярвате в доброто и злото? — продължи да пита момчето.

— Не. Но престанах да вярвам, че има сила на доброто и сила на злото, които са извън нас. Стигнах до идеята, че добро и зло са имената, с които наричаме постъпките си, а не същността си. Можем да кажем само, че някоя постъпка е добра, защото е помогнала някому, или че е лоша, защото е наранила друг човек. Хората са твърде сложни, за да им прикачаме такива еднозначни епитети.

— Така е! — заяви Лира.

— Липсваше ли ви Бог? — попита Уил.

— Да — призна Мери, — ужасно. И сега ми липсва. А най-много ми липсва усещането, че по някакъв начин съм свързана с цялата вселена. Мислех, че съм свързана с Бога, а чрез него — и с всяко негово творение. Но щом него го няма…

Някъде откъм блатата долетя скръбният вопъл на нощна птица. Жаравата догаряше в огнището, а тревата се полюляваше от нощния ветрец. Атал дремеше като котка с прибрани под тялото крака, а колелата й лежаха до нея. Очите й бяха притворени, но сетивата й бяха нащрек. Уил лежеше по гръб и се вглеждаше в звездите.

Лира не беше помръднала от мястото си от мига, в който се случи онова странно нещо. Опитваше се да задържи в паметта си всички връхлетели я усещания, сякаш беше чаша, пълна до ръба с ново знание, което всеки миг можеше да се излее и да изчезне. Не знаеше какво е то, нито откъде се е взело, само седеше, обгърнала коленете си с ръце, все още разтреперана от вълнение. „Скоро — помисли си, — скоро ще разбера. Много скоро ще знам всичко.“

Лира беше уморена. Историите й се бяха изчерпали. Но до утре щеше да измисли нещо ново.

34.

Има смисъл

Ще ти покажа целия жив свят, където всяка мъничка прашинка от радост се задъхва.

Уилям Блейк

Мери не можеше да заспи. Всеки път, когато затвореше очи, нещо я караше да подскача и да се стряска, сякаш стоеше на ръба на пропаст, и се събуждаше, вцепенена от ужас. Това се повтори три пъти, четири пъти, пет пъти… Накрая й стана ясно, че няма да заспи. Стана, облече се тихо и излезе. Високо в небето ярко светеше луната. Духаше вятър и сенките на облаците препускаха през огромната равнина като стадо от невиждани животни. Но животните не мигрираха без причина — видиш ли стадо северни елени да се движи през тундрата или антилопи да прекосяват саваната, веднага ти става ясно, че са се насочили нататък, където има храна или могат да се чифтосат и да отгледат поколението си. Тяхното придвижване има цел. А тези облаци се движеха безцелно, тласкани от чистата случайност на атомно и молекулно ниво. Сенките им, бягащи по равнината, блуждаеха напосоки.