Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 10

Филип Пулман

— Цял ден ли ще стоиш тук? — обади се Балтамос.

— Мисля. Можеш да преминаваш с лекота от един свят в друг само ако земята е на същото място. Може би има светове, където мястото съвпада, и точно там се правят прозорците… Но трябва да знаеш как точно се усеща собственият ти свят с острието на ножа, иначе може никога да не се върнеш. И ще се луташ до края на живота си.

— Прав си. Но…

— Трябва да знаеш и в кои светове земята е на същото място, иначе е безсмислено да отваряш прозорец — изрече Уил по-скоро на себе си, отколкото на ангела. — Оказва се, че не е чак толкова лесно, колкото си мислех. Може би в Оксфорд и Читагазе просто сме имали късмет. Но аз мисля…

Той отново взе ножа. Освен ясното и определено усещане, когато докосваше някоя точка от собствения си свят, имаше и още нещо, с което се срещаше също толкова често — някаква съпротива, сякаш блъскаше тежък дървен барабан, но много по-слаба, като едва доловимо трептене в празния въздух.

Ето го! Той премести ножа и заопипва отново. Ето го пак!

Замахна с кинжала и установи, че догадката му е правилна. Трептенето показваше, че там, където беше отворил прозореца, земята е на същото място, както при него. От другата страна се виждаше ливада с висока трева под забулено с облаци небе, а в ливадата пасяха кротки добичета. Уил никога не беше виждал такива животни. Бяха едри колкото бизон, с широки рога, рошава синя козина и твърда четина по протежение на гръбнака.

Момчето прекрачи отвъд. Най-близкото животно вдигна глава и го погледна без капка любопитство, после отново се върна към пашата. Без да затваря прозореца, Уил потърси с острието познатите пролуки.

Да, и оттук можеше да отвори прозорец към своя собствен свят, пък и отчетливо усещаше резонанса, който означаваше, че лесно може да намери света на Читагазе, който току-що беше напуснал.

С въздишка на облекчение Уил се запъти към лагера край синьото езеро, като затваряше всички прозорци след себе си. Сега вече знаеше как да намери пътя към дома. Нямаше опасност да се загуби и бе в състояние да се скрие винаги, когато се наложеше, и да се движи необезпокояван където пожелаеше.

С всяко ново знание у него сякаш се вливаше свежа сила. Той прибра кинжала в ножницата на кръста си и метна раницата на рамо.

— Сега готов ли си? — жлъчно попита гласът.

— Да. Ако искаш, ще ти обясня, но май не проявяваш кой знае какъв интерес.

— Нищо подобно. Онова, което правиш, ме забавлява безкрайно. Но не ми обръщай внимание. Какво мислиш да кажеш на хората, които се приближават насам?

Уил се огледа стреснато. Долу в ниското се движеше колона от пътници с товарни коне, която без съмнение се беше упътила към езерото. Още не го бяха видели, но ако останеше там, това скоро щеше да се случи.

Уил грабна плаща на баща си, който се сушеше на слънце върху една скала. Сега, когато беше изсъхнал, тежеше далеч по-малко. Момчето се огледа. Не беше останало нищо за прибиране.

— Да се махаме оттук.

Искаше му се да смени превръзката на ръката си, но това можеше да почака. Закрачи край езерото в посока, обратна на тази, от която се приближаваха пътниците, а ангелът го последва, невидим в прозрачния въздух.