Читать «Кехлибареният далекоглед» онлайн - страница 12

Птицата се подчини, но след миг заговори с познатия вече тон:

— Ще го правя само когато е абсолютно необходимо. Не можеш да си представиш колко е унизително.

— Толкова по-зле — каза Уил. — Колкото пъти видим хора в този свят, ще се превръщаш в птица. Няма смисъл да фучиш и да спориш. Това е положението.

Косът литна от рамото му и се запиля някъде във въздуха, после се появи силуетът на ангела. Момчето по-скоро почувства, отколкото видя, че ставащото никак не му е по сърце. Преди да се върнат през прозореца, Уил се огледа и подуши въздуха, опитвайки се да запомни света, в който Лира беше пленница.

— Къде е сега приятелят ти? — попита той.

— Върви след жената на юг.

— Тогава и ние ще тръгнем нататък утре сутрин.

На другия ден вървяха часове, без да срещнат жива душа. Местността се състоеше почти изцяло от ниски хълмове, обрасли със суха трева, и всеки път, когато се озовеше на някое по-високо място, Уил търсеше с поглед следи от населени места, но не откриваше нищо. Разнообразие в зеленикаво-кафявата пустош внасяше само мержелеещото се в далечината по-тъмно петно, за което Балтамос каза, че било гора и че през нея минавала река, която течала на юг. Слънцето се беше вдигнало високо, когато момчето се опита да поспи в един храсталак, но не успя, а надвечер краката вече го боляха от умора.

— Бавно напредваме — кисело изрече Балтамос.

— Нищо не мога да направя — вдигна рамене Уил. — Ако не можеш да кажеш нещо по-съществено, по-добре мълчи.

Когато стигнаха края на гората, слънцето се беше спуснало ниско, а въздухът беше натежал от цветен прашец. Уил кихна няколко пъти и подплаши някаква птица наблизо, която излетя с крясък от скривалището си.

— Това е първото живо същество, което виждам днес — отбеляза момчето.

— Къде смяташ да пренощуваш? — попита Балтамос. Сега ангелът се виждаше по-ясно сред дългите сенки, хвърлени от дърветата. Изражението му беше мрачно и раздразнено.

— Ще трябва да спра тук някъде — отвърна Уил. — Можеш да ми помогнеш да открия хубаво местенце. Чувам да тече вода. Виж дали не можеш да намериш потока.

Ангелът изчезна. Уил се запрепъва сред туфите от пирен и блатна мирта с мисълта колко хубаво би било, ако се намереше пътечка за уморените му нозе. Трябваше по-скоро да си намери място за почивка, иначе нощта щеше да му отнеме възможността да избира.

— Наляво — обади се Балтамос само на крачка от него. — Има поток и повалено дърво за огъня. Насам…

Уил тръгна след гласа и скоро откри мястото. Бърз поток се провираше между обраслите с мъх камъни и изчезваше в дълбока цепнатина, непрогледно тъмна под надвисналите дървета. Брегът беше обрасъл с трева, която преминаваше постепенно в храсталак и ниски дървета.

Преди да седне да почива, Уил тръгна да събира съчки за огъня и скоро се натъкна на няколко окадени камъка, наредени в кръг. Някой си беше палил огън на това място, но много отдавна. Момчето събра наръч съчки и по-дебели клони, наряза ги с ножа и се опита да ги запали. Никога не му се беше налагало да пали огън и докато това му се удаде, изхаби няколко клечки.