Читать «Картбланш» онлайн - страница 30

Очевидно бяха забравили да заредят камбуза отвърна Бонд.

Танър се засмя. Пенсионираният армейски офицер, бивш лейтенант-полковник, беше едър човек на петдесет и няколко години, с червендалесто лице, изправени рамене и праволинеен във всеки смисъл на думата. Носеше обичайната си униформа черни панталони и светлосиня риза с навити до лактите ръкави. Работата му беше трудна. Ръководеше ежедневните операции на ГМР и по правило не би трябвало да има чувство за хумор, но имаше. Той беше наставник на Бонд, когато младият агент бе постъпил на работа, и сега беше най-близкият му приятел в организацията. Той беше запален играч на голф и на всеки няколко седмици двамата с Бонд ходеха на някое от най-трудните игрища като „Роял Синк Портс“ или „Роял Сейнт Джордж“, или ако нямаха много време, на „Сънингдейл“, южно от Хийтроу.

Танър, разбира се, беше запознат в общи линии с Инцидент 20 и издирването на Ной, но Бонд му разказа новините и обясни принизената си роля в операцията на територията на Обединеното кралство.

Главният координатор се засмя съчувствено.

— Carte grise, а? Трябва да отбележа, че го приемаш много добре.

— Нямам избор — призна Бонд. — В Уайтхол още ли са убедени, че заплахата идва от Афганистан?

— Да речем, че се надяват да е базирана там — тихо отвърна Танър. — Поради няколко причини. Вероятно вече си се досетил какви са.

Естествено, той имаше предвид политиката.

След това Танър кимна към кабинета на М.

— Каза ли ти мнението си за конференцията по сигурността, на която е принуден да присъства тази седмица?

— Не остави много място за тълкуване — отговори Бонд.

Танър се ухили.

Бонд погледна часовника си и стана.

— Трябва да се срещна с един човек от Трето управление. Пърси Озбърн-Смит. Знаеш ли нещо за него?

Бил Танър повдигна загадъчно едната си вежда и се усмихна.

— Желая ти успех, Джеймс.

* * *

Отдел „0“ заемаше почти целия четвърти етаж.

Огромното отворено пространство беше преградено на работни станции за агентите. В средата бяха настанени техническите помощници и другият поддържащ персонал. Помещението би приличало на отдел „Продажби“ в голям супермаркет, ако не беше фактът, че на вратата на всеки кабинет имаше скенер за ретината и електронна ключалка. В центъра имаше много компютри с плоски екрани, но нито един от гигантските монитори, които бяха модни в шпионските организации и филмите.

Бонд тръгна през тази оживена зона и кимна за поздрав на блондинка на двайсет и пет години, която седеше на ръба на канцеларския си стол и изпълняваше задълженията си зад подредено работно място. Ако Мери Гуднайт работеше в някой друг отдел, Бонд вероятно щеше да я покани на вечеря и да види как ще се развият нещата оттам нататък. Тя обаче не работеше в друг отдел, а на пет метра от вратата на кабинета му, беше неговият човешки дневник, крепостна порта и подвижен мост и умееше да отпраща посетителите без предварително уговорена среща твърдо и със съвършена тактичност — най-важното нещо, когато си на държавна работа. Макар да не бяха наредени на бюрото ѝ, Гуднайт от време на време получаваше от колеги, приятели и гаджета — картички или сувенири, вдъхновени от филма „Титаник“. Много приличаше на Кейт Уинслет.