Читать «Кал» онлайн - страница 5

Елин Пелин

— И има право! Това си е тъй — отговори директорът.

— Глупости! — обади се едната госпожица.

— Как глупости? Вие говорите, а не разсъждавате. Нонин е прекрасен, за да го обича човек, за да го люби, нежен, сантиментален. Върбанов е друг. Практичен човек, роден да бъде съпруг. Нищо не значи, че е глупав. Той има пари, пести ги, работи като вол, въди пчели, сади градини… Всичко това какво показва?

— Да, но той е просто един дръвник. Не е ли чудно, че Славка се жени за него? Тя, с такива претенции до вчера, непримирима, горда, с желание да се издигне, да се издигне до небето… И току отведнаж се примирява, става разумна, практична… — отговори провлечено дебелата учителка и тропна с крак.

— Славка ще се кае — рече сухата й другарка.

— Тя прави ли това без борба и без усилие — няма да се кае, гледайте си работата.

— Всички, всички постъпват така — каза директорът, като се обърна към учителките. — И вие ще направите същото, уважаеми госпожици! — настави провлечено той и почна да се смее гръмливо и силно.

— Кой, аз ли — обади се сухата, — никога! Честна дума ви казвам, че аз предпочитам да остана всякога мома, отколкото да се продам тъй евтино, тъй подло да изменя на себе си…

— О, о, за нищо, за нищо на света! — обяви тържествено дебелата и червеното й лице се засмя, пълнолико като месечина.

Директорът почна да ги подиграва, поддържан от двамата току-що дошли млади учители, докато най-после се скараха, и учителките се разсърдиха.

Нонин, полулегнал на кревата, слушаше безучастно тия плитки разговори, тия жалки перчения пред живота и на душата му ставаше чогло, блудкаво. Тия напудрени физиономии на учителките, тия лошо накъдрени коси ги правеха три пъти по-глупави.

Той гледаше през прозореца малкия мегдан, из който, тъпчейки в калта и проклинайки времето, минаваха няколко чиновници, предшествувани от едри и малки дами, които безпомощно вдигаха фустите си, и мислеше:

— Всичко, всичко тъне в кал — и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?

Наблизо с нова сила писна кларнето, придружено от тъпото думкане на тъпана.

На Нонин му стана грозно, сякаш че тая страшна музика гръмна в мозъка му.

Гостите му, унесени в препирни, подкачки и разсъждения, пълни с мерзости и глупости, веднага настанаха.

— Нонин, стягай се да вървим на сватбата! — рече дебелата учителка.

— Не искам — отговори Нонин. — Болен съм.

— За такива работи, моля ти се… дреболии! Да имам твоята младост! — потупа го по рамото директорът и отвори вратата. — Не щеш, а? После теб ще се смеят, че си се разкиснал от сантименталност като някоя баба.

— Няма да отида, оставете ме!

— Ти знаеш.

Гостите си излязоха.

Нонин седна до прозореца тъжен.

Пищенето на кларнето и думкането на тъпана все повече се приближаваше и ставаше по-ясно. Скоро из улиците се проточи сватбеното шествие, потъна в калта на мегдана и заглъба към старата черкова. Най-напред вървяха свирците цигани и безразборно шляпаха из лепкавата кал и локви. След тях тичаха деца и викаха весело. После вървеше булката със своя избраник. След тях се точеха кумове, сватове, шафери, народ. И цялото това шествие цапаше из калта, потъваше, каляше се, говореше, шумеше. Небето все тъй мрачно и облачно се снишаваше над земята. Във влажния въздух пискливо и гръмко ехтяха кларнето и тъпанът и тая дивашка музика рязко пронизваше ушите.