Читать «Кал» онлайн

Елин Пелин

Кал

Тая сутрин учителят Никола Нонин се събуди пак разстроен. Главата му пак тежеше, предметите в стаята заедно с четирите стени пак се въртяха пред очите му и го унисаха в някаква си черна пропаст. Една болезнена немощ разслабяше тялото му и нему се струваше, че всичките му стави са разделени и цялата му снага е разнищена част по част. В устата му се повдигаше горчива и блудкава возгара, сякаш нещо отвратително се разлагаше в стомаха му.

А снощи, когато си легна, той се чувствуваше толкова здрав и бодър.

Изпърво Нонин не даде значение на това свое разстройство, защото помисли, че е от пиене. Обаче, като си припомни, че целия ден и вечерта не бе пил нищо, обзе го страх.

„Какво ще бъде това? — помисли той. — Дали не умирам? Смъртта понякога дохожда тъй глупаво и тъй ненадейно.“

И като тури ръка на сърцето си, помъчи се да узнае дали то още бие.

— Едно… две… три… — заброи ударите му. — Четири… четири… четири! — чакаше да чуе той, но сърцето не даде четвърти удар. Учителят почувствува, че то престана да бие.

„Умирам, да, умирам!“ — помисли пак той. И както лежеше по гърба си, опря се бързо на лактите си, направи усилие да се повдигне и ужасно извика, с очи, отправени към вратата:

— Помощ!

Ала гласът му, слаб и немощен, се задави в гърлото му, и в широката стая прозвуча нещо като вопъл, глухо и грозно. Тоя звук на собствения му глас му се стори чужд, странен и смешен. Учителят се озърна наоколо, погледна през прозореца, през който проникваше плътната сутрешна дрезгавина, и се засмя на себе си. После, като се отпусна пак на възглавницата, почна да мисли.

— Защо викам? — попита той себе си. — Защо викам и кого викам? И ако умирам, кой ще може да ми помогне? Кой? Ще си умра и туйто! Учител Никола свърши жизнения си път и се отърва от себе си, а хората се отърваха от него. Хм — усмихна се пак той. — Какво са хората за мене и какво съм аз за тях? Нищо… нищо — да! Но в ужаса, към кого аз отправих зов за помощ? Към хората! Аз за тях може би не съм нищо, но те ми са потребни. Да!… Кой ще храни моето честолюбие, моята ревност?

Учителят се намръщи. После повдигна извехтялата прашна завеса на прозореца, който беше край кревата му, и погледна през нечистите стъкла. Нерадостният есенен пейзаж на селото му се видя грозен като никога. Безлистни клонести дървета, по които кацваха чавки. Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко — и къщи, и хора, и добитък. През тая кал от време на време, бавно, предпазливо, като затъваше и като говореше сам на себе си, минаваше селяк или бабичка, облечени в чисти дрехи, и се губеха през малкия площад към черковата.

Оттам внезапно се разнесе задавеният глас на камбаната и във влажния въздух екнаха унило набожни звуци.

— Каква кал, дявол да го вземе, каква кал! — рече високо учителят и като взе една книга от долапа край него, почна да я рови.

На двора се чу ясен детски глас, който безучастно и на срички четеше навярно Закон божи.

— У-чи-чи-те-лю, учителю, б-л-а-бла… ги, благи… учителю благи…