Читать «Кал» онлайн - страница 4

Учителят лежеше немощен и болен. Струваше му се, че е заглъбнал в непроходимата селска кал и тъне по-дълбоко, все по-дълбоко… В запаленото въображение на болната му глава мъгливо хвърчи неговата пропаднала младост… Пропаднала… Да, пропаднала! Той много е желал, много се е стремил, много е любил, много е учил… Но где го всичко това? Що е то? Захваща ли нещо и що направи? — Нищо, нито за хората, нито за себе си… При всяко напъване, при всяко усилие той, вместо да хвръкне, по-дълбоко е потъвал в тая грозна житейска кал… Нито едно желание не е постигнал, нито едно дело не е извършил за другите, нито една минута от живота не е грабнал за себе си… Той се присмиваше на всички, хулеше всички, а сам е бил като тях: слаб, безводен и страхлив… Ето Славка… Той я обичаше и можеше да я вземе… А какво стана?

Някой почука на вратата.

Учителят скочи уплашено и безсъзнателно извика:

— Влез!

Вратата се отвори и в стаята една по една се вмъкнаха две сухи и една дебела учителка, последвани от шкембестия директор, червен, с къси кални панталони, с избелял стар редингот, смешно измачкан.

Нонин се смути от това внезапно посещение и не знаеше какво да прави. А учителките го заобиколиха и като клатеха напудрените си глави, почнаха една през друга да му говорят и да го запитват:

— Е-е, господин Нонин, виж какъв си!… Днес сватба, а ти още не си и станал!

— Мен ми е зле — отговори Нонин и му стана страшно неприятно.

— Знаем ние какво ти е… току дай си сърце! — И дебелата учителка се изкикоти с примижали очи и с волно отворени устни.

Тоя смях разсърди Нонин, но той се усмихна. А в душата си помисли: „Ето че нямам воля да ги изгоня!…“ И като видя калните им обуша, стана му гадно.

Директорът с късите панталони се обади с дрезгав задавен глас:

— Даскале, от тая болест не се умира. Славка се жени — нека се жени. Поврага! Моми много, ето ги е — посочи той другарките си — лоши ли са?

— А, благодарим, господин директоре, благодарим! — отговориха учителките почти изведнаж и грациозно направиха реверанси.

Нонин също се усмихна. Но в душата му беше тъй чогло, тъй неприятно. Той съзря грамадния си бастон в ъгъла и си помисли: да стана, па да го грабна!

Дебелата учителка внезапно се обърна към него: — Господин Нонин, можеш ли да ни обясниш как стана цялата тая работа? Чудно, чудно нещо!

— Коя работа?

— Е, уж се не сещаш…

Нонин не отговори.

— А мене ми разправяха… И аз, не можете си представи, просто съм се чудила…

— Тук няма нищо чудно — обади се директорът. — Любеше Нонин, жени се за Върбанов… Това, знаеш, е съвсем естествено, съвсем в реда на нещата… Съвсем разумно.

— А, как така, как така разумно, господин директоре? — рече най-тънката учителка. — Никакъв разум тук няма, а просто…

— Чувства ли ще речеш?

— А, чувства!… Пази боже!

Другите две се изсмяха.

— Ни ум, ни чувства — отговори дебелата, — ами глупости… Представи си какво разправяла: — Върбанов, викала, е трудолюбив човек, кротък, не вдига шум като ония хлапета… Пък и пари си има… Ще живея добре с него. Няма да скитам от село на село, да ставам за смях и да нямам никога свой дом и спокойствие. Нонин докато мечтае и хвърчи по всевъзможни ветрове, Върбанов е насадил овощна градина от няколко декара…