Читать «Кажи ми, Маркъс» онлайн - страница 4

Понякога се питаше — но не много често, защото размислите на историческа тематика трудно биха могли да се наредят сред любимите му занимания — как ли са живели преди шейсетина години хората като него. (Знаеше, че „хората като него“ са специална порода, пък и преди шейсетина години надали е имало някой като него, защото преди шейсетина години никой възрастен не би имал баща, който е спечелил парите си по същия начин. Така че, когато казваше хора като него, той нямаше предвид хора точно като него, а само такива, които по цял ден не само не правят нищо, но и не държат да правят каквото и да било.) Преди шейсетина години всичките онези неща, на които Уил разчиташе, за да отметне още един ден от календара си, просто не са съществували: нямало е телевизия през деня, нямало е видео, нямало е лъскави списания, а следователно — нямало е и тестове с въпроси и макар вероятно да е имало магазини за грамофонни плочи, то музиката, която той сега слушаше, още не е била измислена. (Точно сега слушаше „Нирвана“ и Снуп Доги Дог — през 1933 година надали е имало нещо, което макар и малко да е наподобявало на тях.) Което означава, че остават само книгите. Книги! Значи, ако беше живял преди шейсетина години, щеше да му се наложи да си намери работа — да, точно така, иначе стопроцентово щеше да откачи.

Сега е къде-къде по-лесно! Неща за правене — колкото искаш. Вече не се налага да имаш свой собствен живот — стига ти да надзърнеш в съседския двор или в двора на хората, които живеят по вестниците, сапунките, филмите или в изтънчено тъжния джаз и грубия рап. Двайсетгодишният Уил може би щеше да бъде изненадан или разочарован да разбере, че ще достигне до трийсет и шест годишна възраст, без да си създаде свой собствен живот. Ала трийсет и шест годишният Уил не се чувстваше особено нещастен по този въпрос — така поне си спестяваше излишната бъркотия.

Бъркотия! В къщата на приятеля му Джон направо бъкаше от нея. Джон и Кристин имаха две деца — второто се беше родило миналата седмица и Уил беше поканен да го види, — а домът им представляваше (колкото и да се опитваше, Уил не можеше да им го спести) истински позор! Навсякъде по пода се въргаляха разноцветни пластмасови предмети, близо до телевизора бяха разхвърлени видеокасети, извадени от кутиите си, а бялата кувертюра на дивана изглеждаше така, сякаш е била използвана като гигантско парче тоалетна хартия, макар че Уил предпочиташе да мисли, че петната са от шоколад… Как е възможно хора да живеят в подобна кочина?!

Докато Джон се бе оттеглил в кухнята, за да приготви чая, в стаята влезе Кристин, понесла на ръце новото бебе.

— Това е Имоджен — каза тя.

— Аха — каза Уил. — Ясно. — А сега какво следваше? Уил бе убеден, че има още нещо, но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети какво е то. — Тя е… — Не. Моментът беше отминал. Затова реши да се концентрира върху опита си да поведе разговор с Кристин. — А ти как си, Крис?

— Ами, нали знаеш… Малко съм изцедена.

— Готина нощ предполагам.

— Нищо подобно. Просто родих.