Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 61

— Два дни и две нощи мислих за това. Не съм сигурен, че е добро решение. Те ще ни заловят и ще ни убият. Нямам право да й подхвърлям фалшива надежда. Тя е толкова нещастна и толкова крехка. Обикалям улиците и се опитвам да намеря сигурен план за бягство. Но щом я зърна, застанала спокойна в своя ъгъл, всичките ми намерения се разпиляват. И пак тръгвам да бродя из квартала, връщам се тук, нарамил идеите си, ти ми вдъхваш сили, но затова пък губя сигурността си. Напълно съм изгубен, Мюссарат, не искам да ми я отнемат, разбираш ли? Аз им дадох най-хубавите си години, най-лудите си мечти, плътта си и разума си…

И за голяма изненада на съпругата си Атик се гушва в коленете й, а раменете му се разтрисат от ридания.

Атик трябва да се приготви. Утре Касим Абдул Яббар ще дойде да вземе затворничката, за да я заведе там, където боговете и ангелите не дръзват да се появят. Той се преоблича в стаята, здраво нахлупва чалмата си. Точните му жестове контрастират с неподвижността на погледа му. В ъгъла на помещението Мюссарат го наблюдава, а половината от лицето й е в мрак. Тя не казва нищо, когато той минава покрай нея, не помръдва, когато го чува да вдига мандалото и да излиза на улицата.

Пълнолуние е. Вижда се ясно и надалече. Гроздове страдащи от безсъние са накацали по праговете на бордеите; бръщолевенето им нарушава тихата песен на нощта. Отвъд стените плаче бебе; крехкият му гласец бавно се издига към небето, където греят милиони звезди.

Затворът е потънал в собствените си мрачини. Атик надава ухо, но дочува само скърцането на смазаните от жега греди. Той пали фенера; безформената му сянка се отразява на тавана. Сяда на походното легло срещу коридора на смъртта и поема главата си в ръце. За частица от секундата го обзема неудържимо желание да отиде да види как е затворничката, но успява да го удържи и остава седнал. Сърцето му бие до пръсване. Потта се стича по лицето му и тече по гърба му. Гласът на Мюссарат отеква в мислите му: Ти преживяваш единствените достойни да бъдат преживени моменти… В любовта дори хищниците стават божествени… Атик се сгушва в мъката си, опитва се да я сдържи. Но раменете му отново се разтрисат и дълга въздишка го принуждава да се строполи на земята. Той се просва с чело в прахта и започва да повтаря всички молитви, които му минават през съзнанието.

— Атик…

Идва на себе си, опрял лице към пода. Докато се е молил, е задрямал. Прозорецът зад гърба му пропуска първите искри на зората.

Забулена жена стои пред него.

— Какво става? Тук ли са вече милиционерите?

Жената повдига края на покривалото си.

Мюссарат е.

Атик скача и се оглежда.

— Как влезе?

— Намерих вратата отворена.

— Боже! Къде ми е главата? — после се осъзнава и продължава: — Какво правиш тук? Какво искаш?

— Тази нощ стана чудо — казва му тя. — Моите и твоите молитви се сляха и Всевишният ги дочу. Смятам, че желанията ти ще се изпълнят.

— За какво чудо говориш?

— Видях сълзи да се стичат от очите ти. Помислих си: това, което виждат очите ми, е истина, следователно все още нищо не е изгубено. Ти да плачеш? Дори когато вадех парчетата снаряд от тялото ти, от устните ти не се изтръгна стон. Дълго живеех с идеята, че сърцето ти се е вкаменило, че вече нищо не може да разтърси душата ти или да те накара да мечтаеш. Гледах те ден след ден как се превръщаш в сянка на самия себе си, безучастен към страданията си като подложена на ерозия скала, която се рони. Войната е нещо чудовищно и нейните деца приличат на нея. Защото нещата са така устроени, аз приех да споделя живота си с някой, който обслужваше предано смъртта. Така поне се утешавах, че не съм виновна за провала си. Но ето тази нощ видях със собствените си очи мъжа, когото смятах за безвъзвратно изгубен, да взема главата си в ръце и да плаче. Рекох си, ето доказателството, че в него все още просветва искрица човещина. Дойдох да я разпаля, та тя да стане по-сияйна от светлика на деня.