Читать «Кабулските лястовици» онлайн - страница 5

Един молла премята пешовете на своя бурнус над раменете й, за сетен път измерва пренебрежително с поглед надолу, където едно клето същество се готви да загине, и започва гръмогласно да говори:

— Има създания, които са избрали да газят в калта като свине. Няма съмнение, че те познават Посланието, знаят какви са вредите от изкушенията, но не притежават достатъчно вяра, за да им се противопоставят. Окаяни, слепи и недостойни същества предпочитат мига разврат, също толкова мимолетен, колкото и недостоен, пред вечните градини. Отдръпнали са пръстите си от пречистващата вода на абдеста, за да ги потопят в помията, запушили са си ушите за повика на мюезина, за да слушат единствено непристойностите на Сатаната, приели са да изпитат Божия гняв, вместо да се въздържат от порока. Какво да им изречем, освен нашата болка и нашето възмущение?… (Ръката му се насочва като меч към мумията.) Тази жена отлично е съзнавала какво върши. Опиянението от блудството я е отклонило от Божия път. Днес обаче Бог й обръща гръб. Тя няма право нито на пощадата му, нито на милостта на вярващите. Тя ще умре в позор, тъй както е живяла.

Той замълчава, за да се изкашля, разгъва лист хартия, а на площада цари оглушително мълчание.

— Аллаху акбар! — извиква някой от дъното на тълпата.

Моллата вдига величествено ръка, за да усмири крещящия. След като декламира един стих от Корана, той прочита нещо, което прилича на афоризъм, прибира листа хартия във вътрешния джоб на жилетката си и отделяйки миг за размишление, приканва тълпата да се въоръжи с камъни. Това е сигналът. С неописуем устрем хората се нахвърлят към купчините камъни, специално подредени на площада преди няколко часа. Порой от тях се посипва върху клетницата, която, здраво вързана, не издава нито стон, макар цялата да се тресе от ударите. Мохсен грабва три камъка и ги хвърля към мишената. Първите два не улучват заради бъркотията, но при третия си опит той уцелва жертвата право в главата и вижда с неизмерима радост как от удареното място избликва червено петно. След минута, цялата окървавена и потрошена, мъченицата се сгромолясва и повече не помръдва. Твърдостта й допълнително наелектризира линчуващите я, които с изпълнени с кръв очи и с наслюнчени устни удвояват жестокостта си, сякаш се опитват да възкресят жената, за да продължат по-дълго мъките й. Обхванати от колективна истерия, убедени, че могат да прогонят своите демони посредством този на сукубуса, дори не си дават сметка, че надупченото отвсякъде тяло вече не отговаря на нападенията им, че принесената в жертва жена лежи бездиханна, полупогребана, като чувал с ужасии, захвърлен на лешоядите.

2.

Атик Шаукат се чувства зле. Връхлита го властно нуждата да излезе на чист въздух, да се облегне на дувара, да постои на слънце. Не може да остане нито миг повече в тази дупка на плъхове, да си говори сам или да се опитва да разчита извивките, които се преплитат неразделимо по стените на килиите. Хладината на сбутания зандан разбужда старите му болежки; понякога коляното му се вдървява от студ и той изпитва остра болка, когато го сгъва. Същевременно има усещането, че го гони клаустрофобия; вече не може да понася сумрака, нито теснотията на нишата, която използва за канцелария, затрупана от паяжини и от трупове на мокрици. Той оставя ветроупорния си фенер до меха за вода от козя кожа и до обвитата във велур кутия, където държи дебел екземпляр от Корана, сгъва молитвеното си килимче, закачва го на един пирон и решава да си тръгне. Каквото и да става, ако имат нужда от него, милиционерите знаят къде да го намерят. Затворническият свят му тежи. От няколко седмици си блъска главата над своя статут на тъмничар и все по-малко достойнства открива в него, хеле пък благородство. Тази констатация непрекъснато го изпълва с гняв. Всеки път, когато хлопне портата след себе си, отделяйки се от улиците и от шумовете, той има усещането, че се погребва жив. Непостижим страх смущава мислите му. Тогава се свива в ъгъла си и не желае да се овладее, обстоятелството, че се е отпуснал, му носи своеобразен вътрешен мир. Дали двайсетте години война го поглъщат? На четирийсет и две години той вече е изхабен, не вижда нито края на тунела, нито края на собствения си нос. Поддавайки се малко по малко на доброволното отричане от всичко, той започва да се съмнява в обещанията на моллите и понякога се улавя, че почти не го е еня за небесните мълнии.