Читать «Историята на монаха Коги» онлайн - страница 3

След тези думи вестоносецът и неговата риба се скриха в дълбините. А аз се погледнах и видях, че тялото ми е покрито с люспи и блести като злато; видях, че имам перки и наистина съм превърнат в златен шаран. А миг след това разбрах, че мога да плувам където си искам. И така, аз заплувах и обиколих множество красиви места. (Тук в оригиналното повествование са вмъкнати няколко стихотворения, възхваляващи осемте прекрасни гледки на езерото Оми — Оми хаккей.) На моменти ми доставяше удоволствие и само да гледам танца на слънчевите лъчи върху синята вода или да се любувам на приказните отражения на дървета и хълмове върху спокойната повърхност на някои закътани на завет места… Най-ясно си спомням брега на един остров — или Окицушима, или Чикубушима, не знам, — чието отражение наподобяваше червена стена… Понякога толкова се доближавах до брега, че можех да видя лицата и да чуя гласовете на хората. Понякога заспивах във водата, докато не се сепнех от плясъка на приближаващи весла. А нощем наблюдавах приказни лунни гледки, но често се плашех от факлите на рибарските лодки от Катасе.

Когато времето беше лошо, се гмурках надълбоко, много надълбоко, на цели хиляда стъпки дълбочина, и си играех по дъното на езерото. Но след два-три дни безгрижно скитане започнах да усещам силен глад и се върнах насам, за да намеря нещо за ядене. Точно по това време Бунши бе излязъл на риболов. Аз наближих кукичката му. Беше закачил нещо, приготвено от риба и много ароматно. Спомних си за миг предупреждението на краля Дракон и се отдръпнах, като си казах: „В никакъв случай не бива да вкусвам риба — та нали съм ученик на Буда!“ Но след малко гладът ми стана толкова нетърпим, че не можах да устоя на изкушението и заплувах назад към кукичката с мисълта: „Дори да ме улови, Бунши няма да ми причини зло — той е мой стар приятел.“

Само че не можах да освободя стръвта от кукичката, а приятната миризма на храна бе твърде голямо изпитание за търпението ми, така че я налапах наведнъж. В същия миг Бунши изтегли въдицата и ме хвана. Аз му извиках: „Какво правиш, боли!“ Но той, изглежда, не ме чу и бързо прекара конец през челюстите ми. После ме хвърли в кошницата си и ме занесе у вас. Когато я отвори, видях теб и Джуро да играете го в южната стая, а Камори ви гледаше и ядеше праскова. След малко излязохте на верандата и щом ме видяхте, възкликнахте: „Каква голяма риба!“ Изкрещях с цяло гърло: „Аз не съм риба! Аз съм Коги — монахът Коги! Пуснете ме да си ида в храма!“

Но вие пляскахте с ръце от радост и не обърнахте внимание на молбите ми. После готвачът ме отнесе в кухнята и ме хвърли грубо на дъската за рязане, където лежеше един страшно остър нож. Готвачът го грабна и ме притисна с лявата си ръка. Аз му креснах: „Нима можеш да ме убиеш така жестоко! Та аз съм ученик на Буда! Помощ! Помощ!“ Но в същия миг усетих как ножът се забива в тялото ми. Болката бе неописуема. И тогава внезапно се събудих тук, в храма.

Когато монахът свършил своя разказ, братята дълго седели безмълвни. Накрая Суке казал: