Читать «История на света в 10½ глави» онлайн - страница 12

Ной беше едър човек — кажи-речи, с размерите на горила, макар че приликата свършва дотук. Капитанът на нашата флотилия — той се произведе в Адмирал по средата на Плаването — беше грозен старик с тромава походка и безхаберие към личната хигиена. Тъй като беше неспособен дори косми по тялото си да завъди, като изключим четината на лицето му, за покритието си разчиташе на кожите на други породи. Сложете го редом с горилата и лесно ще отличите по-висшето създание: онова с гъвкавата походка, пращящата сила и вродения инстинкт за обезвъшляване. В Ковчега непрестанно си блъскахме главите над следната загадка: как така Бог е избрал човека за свое протеже при толкова по-достойни кандидати? Не е ли могъл да предвиди, че сума ти други видове ще се окажат далеч по-лоялни? Ако беше предпочел горилата, едва ли щеше да срещне и половината от това непокорство. Първо на първо, вероятно нямаше да се наложи да има Потоп.

А как вонеше този човек… Влажната козина по животните, които с гордост се чистят и пощят, е едно нещо; а подгизналата, полепнала със зрънца сол проскубана кожа, висяща от врата на един мърляч, отгоре на всичко и чужда, е съвсем друго нещо. Дори на сухо старият Ной така и не изсъхна и не въведе за себе си сух режим (предавам ви какво казваха птиците, а на тях можеше да се вярва). Той продължи да се налива с вонящи течности и да се издува от ураганен бяс, подтикван от някакъв гузен спомен или предвещание за още лоши времена.

По време на Плаването ни грозяха и други опасности освен тенджерата. Вземете например нашата порода. Веднъж качени на борда и скрити, ние се почувствахме предоволни. Това, нали разбирате, беше много преди дните на тънките спринцовки, пълни с разтворена в спирт карболова киселина, преди креозота и металните нафтенати, пентахлорфенола, бензола, парадихлорбензола и ортодихлоробензола. За щастие не налетяхме на бръмбарите от семейство Cleridae, нито на въшките Pediculoides, нито на паразитните оси Braconidae. Но при все това ние си имахме враг, и то враг, който дебнеше търпеливо: времето. Ами ако времето изискаше от нас неизбежни промени?

Доста се паникьосахме в деня, когато осъзнахме какво вършат времето и природата с нашия братовчед xestobium rufo-villosum. Това си беше сериозно предупреждение. Плаването наближаваше своя край и времената бяха по-спокойни, гледахме ден да мине, друг да дойде и чакахме Божието благоволение. Посред нощ, когато Ковчегът беше попаднал в безветрие и навред цареше тишина — толкова необичайна и плътна, че всички животни спряха и се заслушаха, с което я задълбочиха още повече, — за наше изумление дочухме цъкането на xestobium rufo-villosum. Четири-пет пъти остро „цък-цък“, после пауза, а сетне отговор отдалеч. Ние, смирените, дискретни, пренебрегвани, но разумни екземпляри от anobium domesticum не можехме да повярваме на ушите си. Това, че яйцето става ларва, ларвата става какавида, а какавидата — имаго, е неотменният закон на нашия свят: да се превърнеш в пашкул например не е повод за порицание. Но това, че нашите братовчеди, преобразени от зрелостта, са избрали тъкмо този момент да оповестят своите любовни щения, беше почти абсурдно. Ето ни на̀, изложени сме на смъртна опасност насред морето, където окончателното унищожение е всекидневна заплаха, а представителите на xestobium rufo-villosum мислят единствено за секс. Това трябва да е било невротична реакция на страха от изтребление или нещо подобно. Но дори и така да беше…