Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 7

— Няма ли да ядеш? — изгледа ме учудено той.

— Ядох, когато беше топло — отвърнах. — Преди един час…

Той сви рамене, грабна вилицата и започна да се тъпче. Мълчаливо наблюдавах как омита чинията и си сипва допълнително. Когато най-сетне събра ножа и вилицата върху празната чиния, аз се надигнах, пуснах връзката с резервните му ключове на масата и хладно го осведомих:

— Взех си моите ключове, а това са твоите…

Той погледна връзката, после закова очи в лицето ми.

— Какво означава това?

— Ти как мислиш?

— Някакъв майтап, може би…

Устоях на изкушението да кресна и кротко поклатих глава.

Лицето му бавно потъмня.

— Какво искаш да кажеш, Стефани?

— Ти пиеш с приятелите си, но не и с мен. Ти ме чукаш, но никога не ме целуваш.

Той се облегна назад на стола, от устата му се откърти тежка въздишка.

— И какво?

— Нищо — тръснах глава аз и усетих, че ще повърна, ако започне да ме залива със закъснелите си извинения. — Всичко свърши.

— Чакай малко…

— Защо?

— Как така защо?

— За какво да чакам? Защо да си губя времето?

— Не можем ли поне да поговорим…

— Не — тръснах повторно глава аз. — Решението ми вече е взето!

— Ами аз?

Мисля, че му се усмихнах.

— Точно така!

— Какво означава това?

— Знаеш какво. Но и да не знаеш — все тая…

Взех ключовете от колата си, забравени на плота до умивалника.

— Стефани…

Обърнах се. Когато му се предоставяше възможност да каже нещо, той просто не знаеше какво да каже. Затова побързах да се обадя:

— О, и още нещо…

— Какво?

— Хареса ли ти вечерята?

— Какво? — объркано ме погледна той.

— Въпросът ми беше прост и ясен: хареса ли ти вечерята? Да или не?

— Разбира се — сви рамене той. — Предполагам, че…

Насочих се към кофата за отпадъци с подвижен капак до вратата, бръкнах вътре и измъкнах празната консервна кутия.

— Ти си развалено дете, Оливие — подхвърлих му я аз. — За човек с нормална интелигентност, твоето поведение е наистина кретенско!

Той погледна етикета и смаяно вдигна глава:

— Кучешка храна?!

— Да, скъпи. При това не каква да е, а първо качество!

— Ти си ми дала кучешка храна?!

— Исках да направя нещо, което да те накара да разбереш…

— Да разбера какво?

— Как съм се чувствала през последните няколко седмици.

Той напразно потърси какво да отговори, после навъсено изтърси:

— Но нали каза, че е говеждо „Казерол“?

— И наистина е такова, но приготвено с кучешка храна — кимнах аз. — Вътре има сърце и разни други работи… Пише ги на етикета.

Кръвта се оттече от лицето му. Не мога да кажа дали от гняв, или просто му се пригади.

— Отдавна си изгубил интерес към мен, но нямаш кураж да ми го кажеш — подхвърлих аз.

— Не е вярно!

— Друга ли си намери?

— Н-не… — изненадано заекна той.

— Намерил си, нали?

— Не.

Не исках извинение, а само мъничко честност.

— Хайде, кажи ми…

Чертите му изведнъж се втвърдиха, в очите му се появи ожесточение.

— Е, след като настояваш… Да, наистина е така!

Промяната беше прекалено рязка. Почувствах се несигурна, дори повече отпреди малко. Останах с впечатление, че признанието му е лъжа. Вероятно искаше да ме нарани за последен път, докато все още беше в състояние да го направи… Но на мен вече ми беше все едно. Оливие не го забелязваше и това си беше съвсем в стила му.