Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 5

— Снощи кучетата лаеха в долината, но някъде далеч…

Зад гърба й Масон се размърда, пружините на леглото тихо проскърцаха.

— И ти пречеха да заспиш?

— Някои виеха — кимна тя.

— Трябваше да прекараш нощта с мен…

— На практика това ми харесваше, тъй като беше някак… тъжно. — Тя скръсти ръце пред гърдите си: — Тъжно и прекрасно…

— Ще те видя ли пак?

— Ако желаеш…

— Ти желаеш ли?

— А ти как мислиш?

— Не знам. Никога не знам какво мислиш.

— Значи си късметлия.

Лорен си тръгва. От двора виждам как старият му фиат се клатушка по издълбаните коловози, а зад него се извиват облаци златиста прах. Когато прахта се сляга, аз влизам в къщата и започвам да правя чай. Кухнята е хладна и тъмна. Каменен под, облицовани с теракота цокли, маса от солиден дъб, заобиколена от пейки. Около малкото квадратно прозорче над умивалника жужат пчели. От отворените френски прозорци се излиза на терасата. Одеяло от гъсти зелени листа предлага хладна сянка. Зад къщата са маслиновите дръвчета, подредени на тераси от пръст и покриващи хълма чак до върха.

Фермата е собственост на тридесет и пет годишен немски банкер, когото преди година и половина са преместили от Франкфурт в Токио. Отначало я наех за шест месеца, използвайки услугите на някаква агенция за недвижими имоти в Мюнхен. Това се случи преди малко повече от година, а сега се намирам в седмата седмица на третия ми наемен период. На места покривът тече, тапетите са се разлепили от влагата, прозорците и вратите не се затварят добре. Но аз не обръщам внимание. Фактически я предпочитам такава. Повече я приемам като дом. Но откъде да зная какво е дом? Живяла съм на безброй места, но нито едно от тях не съм чувствала като дом.

Чаят е готов и аз го изнасям навън. Ароматите на лятото са толкова силни, колкото и цветовете. Обвита съм от облак топъл въздух, който лъха на лимон и лавандула. Обичам дни като този, но обичам и студа на декемврийското време, когато вятърът вилнее над потъмнелия и обезцветен пейзаж, а дъждът се сипе от облаците, които са толкова ниско, че сякаш мога да ги докосна с ръка. После прашните коловози се запълват от глицерин и ме отрязват от света. Винаги съм харесвала изкуствената изолация, която настъпва след това.

В дневната има огромна камина, а под навеса отвън винаги има богат запас от пънове. Когато седя пред пламтящия огън и се вслушвам във воя на бурята отвън, винаги изпитвам едно детско чувство за сигурност и комфорт. Израснала съм в северната част на Нортъмбърланд, близо до границата с Шотландия. Детството ми е белязано от лошото време. То незабележимо е престанало да бъде спомен и се е превърнало в част от мен.

Предполагам, че това ми е проблемът — аз съм сглобена от части, които никога не допълват цялото. При мен две и две е равно на пет. Или на три. На всичко друго, освен на четири…

За хората от околността аз съм Стефани Шнайдер — швейцарка, която няма родители, няма роднини, няма дори багаж. Преживявам благодарение на някакво мършаво наследство, а времето си прекарвам в четене, рисуване и разходки. Появила съм се от нищото и някой ден ще се завърна в него. Това очакват онези, които клюкарстват зад гърба ми. По всяка вероятност съм преспала с двама от местните мъже — според мнозина те са били изненадващи като избор, а в момента поддържам отношения с Масон — един монтьор от Салерн. Всъщност, и той е странник, тъй като е дошъл от Марсилия. Според местната мълва, тази връзка не е нищо особено и скоро ще бъде прекратена.