Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 249

Костя ме води в стаята, в която се любихме за пръв път. Тук бях свалила дрехите му, за да замръзна от изумление пред татуираното му тяло. Този миг беляза и мен с една татуировка — в паметта ми. В момента, в който той започва да ме съблича, аз си мисля как и той ще изпита нещо подобно.

Моите цветове се разкриват постепенно. Аз не правя нищо, никой от двама ни не говори. Драскотините са черни линии. Пак паралелни, но двойни по лявото ми бедро, очертани от мръсни нокти. Такива има и по гърлото ми, и около китката ми — подобно на някаква странна гривна. Мораво синкави рани покриват корема, ребрата и гърдите ми, обикалят около лявото ми око, минават през рамото и се спускат надолу по ръката. Трите дупки от цигари на лакътя ми и онази странично на тялото ми са алени рани, които са страшни дори за гледане, да не говорим за докосване. Когато оставам гола, имам чувството, че той ме обвива с някаква невидима мантия. Пръстът му нежно пробягва по линията на непохватно наместения ми нос.

— Ватукин ли го направи?

— И той беше там…

— Те… Направиха ли ти нещо друго?

— Не.

Той мрачно кима, но аз не съм сигурна, че ми вярва.

— Ако го видя някъде, със сигурност ще го убия!

Пръстът му докосва разцепената ми устна.

— Няма да го видиш — казвам аз.

Хотел „Съмърсет“ на Петдесет и четвърта улица — Запад. Според информацията на Йосиф Бергщайн, срещата ще се състои тук, в три следобед. Стефани се появи малко след един. Изпълнявайки препоръките на Стърн, тя проникна в хотела отзад. Товарната рампа беше запълнена с бетонни блокчета, със същите блокчета бяха зазидани и прозорците на приземния етаж. Малко над центъра на рампата висеше долният край на противопожарната стълба. Твърде високо, за да бъде достигнат. Стефани примъкна един стар сандък за чай, върху него постави кофа за боклук, обърната с дъното нагоре. Покатери се на тази импровизирана пирамида и протегна ръка. Най-долното стъпало все още беше на около тридесет сантиметра от пръстите й. Подскокът не беше особено силен, но напълно достатъчен за болката, която прониза рамото й. Разлетяха се гълъби. Изкачи се до четвъртия етаж, където счупи едно стъкло и проникна във вътрешността на сградата.

Между двете световни войни, а след това и през петдесетте и шейсетте години, „Съмърсет“ е бил любимият хотел на англичаните, посещаващи Ню Йорк. Те харесвали просторните му стаи и леко повехналото величие, което се излъчвало от фасадата му, стоически понасяли тромавото и неефикасно обслужване. За мнозина от тях той бил като втори дом. Но през седемдесетте и осемдесетте години хотелът станал жертва на немарливо стопанисване, губейки последните остатъци от добрата си слава. Както сградата, така и персоналът се нуждаели от основен ремонт, който така и не се състоял. През 1994 година „Съмърсет“ бил затворен, но никой не забелязал това.

Апартаментът „Елингтън“ се оказа разширена версия на апартамента, в който се беше събличала за Анатолий Медаев. Две от стаите бяха обзаведени с балкончета — едното гледаше към Петдесет и четвърта улица, а другото — към Музея за модерно изкуство. Стефани направи бърз оглед на изоставените помещения, намери подходящо укритие и провери колта, който бе реквизирала от Ву Лин. Тук беше влажно и студено, по една от стените се стичаше ледена вода. От устата й излизаше пара, а въздухът тежеше от миризмата на мухъл. Навън продължаваше да вали дъжд, който поглъщаше почти изцяло грохота на оживения манхатънски трафик.