Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 186
Марк Бърнел
Единадесет без пет, Пикадили Съркъс. Дебел Дядо Коледа се е изправил до Ерос и двамата пеят „Джингъл Белс“. Туристи и купувачи са задръстили площада и уличките около него. Във въздуха се носи миризмата на евтина пица, мазни чийзбургери и печени кестени. Лампичките по коледната елха се конкурират с неоновите реклами, но без успех.
Стефани позвъни на Ватукин точно в девет. Той каза, че ще се срещнат в единадесет, но в десет трябва да се чуят отново и да се разберат за мястото. Същата предпазливост беше проявил и когато уговориха срещата си в московското кафене „Пушкин“.
Входът се намираше до магазинче за сувенири на авеню „Шафтсбъри“. Пластмасови британски знаменца, лъскави картички, чаши с образа на Джон Бул, керамични фигурки на Уинстън Чърчил, вдигнал два пръста — знака на победата. Обичайните сувенири за чужденци с невъзможни цени. Две кискащи се японски момичета се опитваха да си сложат пластмасови полицейски каски. Ключалката изщрака и Стефани тръгна по стълбите към втория етаж. „Самсън Ентъртейнмънт“ заемаше три стаи в дъното на коридора. Ватукин я чакаше в горния край на стълбището, пилотското кожено яке на гърба му изглеждаше ново и скъпо. Стефани беше убедена, че Наталия го е пременила така — в смисъл, че го е убедила да си го купи. Но якето изобщо не му отиваше.
— Моля да бъда извинен за мястото на тази среща, но ние тримата не бива да се показваме заедно на обществени места — промърмори той.
Въведе я в претъпкан офис. По стените имаше плакати на „модели“ в оскъдни бикини и блестяща, намазано с олио кожа. Повечето от тях бяха яхнали лъскави мотоциклети или махаха с ръце от купетата на открити спортни коли. Върху горната част на всеки плакат минаваше яркочервена лента с надпис „Самсън Ентъртейнмънт“.
— Запознайте се, това е Александър Косигин. Александър, това е Петра.
Стиснаха си ръцете. Стефани определи ръста му на около метър и деветдесет. Беше слаб, но без да е кльощав, с късо подстригана сива коса, ловко заметната върху олисялото теме. Бледосините му очи гледаха с дълбоко подозрение, дъната им бяха кървясали. Носеше еднореден костюм, който му стоеше зле. На облегалката на стола беше преметнато палто в пясъчен цвят. Стефани си спомни какво знаеше за него — някогашен генерал от Съветската армия, а днес собственик на гигантската фармацевтична компания „Вайс-Рандъл“ със седалище в Съединените щати и филиали в Белгия, Швейцария, Швеция и Русия. Тадж Махал на Тръмп в Атлантик Сити — там го беше виждала. В компанията на Джордж Салиби, към която принадлежеше и Ватукин. А също и Комаров…
Ватукин запали едно марлборо и вдигна глава:
— Преди да навлезем в подробности, Александър иска да ви зададе няколко въпроса.
В миналото Косигин е бил член на Дирекция №15 — институцията, която е ръководела Програмата за разработка на биологично оръжие на СССР. Ако се допусне, че той е използвал миналото като трамплин за бъдещето си (тук трябва да се вземе предвид естеството на бизнеса, с който се занимава „Вайс-Рандъл“), става въпрос за един твърде многозначителен факт. Не е трудно да се предположи, че този човек продължава да поддържа връзки с онези среди в Русия, които отговарят за разработката на биологично оръжие и след закриването на Дирекция №15.
