Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 18

Той й обърна гръб.

— Ще кажа, че се залавям за работа. Тази бъркотия трябва да бъде оправена.

— Не сега — промълви тя и положи здравата си ръка върху рамото му. — Това може да почака.

Ядоха хляб и сирене. Масон отвори и бутилка вино. Седяха на терасата и слушаха хора на цикадите. Когато се нахраниха, той прибра чиниите и се върна с кафе и прашна бутилка арманяк. Тя каза, че не иска да пие, но той настоя. Било полезно от медицинска гледна точка. Тя отстъпи и му поднесе използваната си чаша.

Когато взе решението да не бяга, тя го направи инстинктивно, без да има причини. Едва сега разбра защо. Александър не беше въоръжен. Този факт бе останал регистриран някъде в подсъзнанието й. Без пистолет, без съучастници, без охрана. Предвид конкретните обстоятелства, това беше един твърде висок риск. Тя би могла да го убие когато пожелае, без да му даде никакъв шанс. Подозрението я накара да си зададе логичния въпрос: защо?

Масон напълни чашата си.

— Виж какво, ще те разбера, ако не искаш да говориш за одеве — погледна я той. — Но ако поискаш, знай, че можеш да разчиташ на мен.

— Знам — кимна тя, стисна чашата и заби поглед в шевовете на ръката си. — Днес ме посети един човек…

— Кой?

— Човек от миналото ми…

— Какво искаше?

— Късче от бъдещето ми.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Все още не знам.

Масон избягваше да я гледа, преструвайки се, че дърпа някакво конче от панталона си.

— Но този пистолет… Искам да кажа, че ако си загазила нещо… ако имаш нужда от помощ, аз познавам хора, които…

— Знам.

— Какво знаеш? — изненадано я погледна той.

— Защо си станал автомонтьор.

— Моля?

— Знам, че си падаш по колите, Лорен. Че много си падаш по тях…

Помълчаха известно време, после Лорен каза:

— Все пак хората, които познавам…

— Те няма да променят нищо.

— Е, ако все пак решиш…

— Благодаря ти.

Той запали цигара и смени темата:

— Кои са тези хора от снимките в кухнята?

— Едно семейство, което познавах някога — сви рамене Стефани.

Борбата продължи във вторник и сряда. Тя почти не мигна, престана и да се храни. На моменти изпадаше в паника, в други я обземаше тотална апатия. Аргументите й се въртяха в кръг: новият живот заслужаваше да се бори за него, заслужаваше дори да отскочи за малко в миналото… В същото време съзнаваше, че миналото трябва да бъде тотално забравено и тя никога не бива да се връща към него…

В сряда прекара целия ден навън, сред хълмовете. Слънцето я обливаше с горещите си лъчи, около нея имаше само трънаци и остри камъни. Даваше си сметка, че може да избяга. Че може би ще натрупа достатъчно преднина пред Маджента Хаус. Но докога? Ще я открият в мига, в който спре и се установи някъде. Едва сега си даде сметка, че това не е само въпрос на време. Вероятността ще остане, дори и ако не успеят да я намерят. Усилията да я пренебрегва няма да имат успех, тъй като опасността ще остане…

Най-много от всичко искаше да спре да бяга. На това я научи животът, който си беше изградила във фермата. В крайна сметка така и не разбра къде й е предопределено да се установи. Но това нямаше значение. Имаше значение актът, а не мястото. Да изостави тази мечта, означаваше, че Александър печели. Това беше застрахователната му полица, затова беше дошъл без оръжие. Не беше предложил за гаранция собствената си дума, защото знаеше, че тя ще я отхвърли. Между тях никога не беше съществувало доверие. Но рискът може би беше едно добро знамение…