Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 17

— Стефани!

Беше готова за тръгване още преди Александър да стигне пътя. Но не го стори, отстъпила пред колебанието. Сега вече не можеше да си спомни на какво точно се дължеше то. Изтече един час, мислите й се рееха надалеч. Беше напълно спокойна. По-късно излезе навън и тръгна между лозниците и лимоновите дръвчета, кацнали на стръмния склон в източната част на имението. Някъде в следобедните часове обаче, усети как отслабва действието на психологическата анестезия, която си бе наложила. Отначало я връхлетя скръбта, бързо заменена от неконтролируема ярост.

— Ръката ти! — задъхано рече Масон и се отпусна до нея. — Какво е станало с ръката ти?

И двете ръце кротко лежаха в скута й. Лявата беше разцепена отгоре, чак до кокалчетата на пръстите. От раната стърчаха остри парченца стъкло.

— Какво се е случило?

Тя нямаше ясни спомени за времето, през което късния следобед премина в ранна вечер. Черната раница лежеше до входната врата. Не помнеше да я е оставяла там, но в замяна на това беше сигурна, че в един от страничните джобове са двете хиляди марки и паспортът на Франка Мюлер.

— Да извикам ли полиция?

Тя поклати глава.

Той понечи да протестира, после изражението му се промени.

— Трябва ти лекар!

Тя видя как собственото й тяло се върти като на танцьорка. Една вихрушка от гняв, която удря всичко, изпречило се на пътя й. Зрението й беше абсолютно замъглено. Не знаеше какво точно е ударила, но острата болка я накара да се съвземе. Винаги е било така…

Отбиха се от главния път. Фиатът на Масон започна да скърца по извиващия се черен път. Фаровете за миг обхванаха високите лозници, слабата им жълтеникава светлина бързо привлече мушиците. Откакто напуснаха Салерн никой не беше отронил нито дума. Лявата ръка на Стефани беше зашита с четири шева. По-малките наранявания бяха почистени и дезинфекцирани. Тя бе отказала предложените й болкоуспокоителни.

Влязоха в кухнята. Погледът на Масон беше привлечен от нещо, което бе пропуснал преди: пистолетът, легнал до умивалника. Стефани мълчаливо гледаше как вдига зига и го върти в ръцете си. Видя безпокойството, което се изписа върху лицето му.

— Твой ли е?

Ясно видя и колко отчаяно му се искаше отговорът да бъде отрицателен.

— Да.

— За какво ти е притрябвало това желязо, Стефани?

— Не питай.

— Ще питам! — изведнъж се запъна той. — Искам да знам какво се е случило тук!

— Мога да ти отговоря, ако толкова много искаш — изгледа го тя. — Но ще чуеш само лъжи.

— Дължиш ми нещо повече от това…

— Нищо не ти дължа! — остро отвърна тя. — Забрави ли уговорката ни? Никакво обвързване!

— Не мислиш ли, че това е нещо различно?

— Мисля, че всички ние си имаме своите тайни, Лорен. Частици от миналото, които е най-добре да си останат там… — Даде му възможност да прецени чутото, после попита: — Какво ще кажеш?