Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 7

— Добре съм. Казах ти. Наранена бе само гордостта ми. А пък шофьорът от пътна помощ реши, че съм идиот.

— Наистина ли си добре? Беше ли си сложил предпазния колан?

Кейт се отдръпна назад, за да ме огледа. Очите й бяха тъмнозелени, а косата — гъста и черна. Брадичката й бе упорита, а високите скули — невероятно красиви. Напомняше ми на младата Катрин Хепбърн. А колкото и да е странно, тя самата се смяташе за обикновена. Тази вечер очите й бяха зачервени и подути. Очевидно бе плакала много.

— Колата просто изскочи от пътя — обясних. — Аз съм добре, но акурата пострада.

— А, колата — махна небрежно с ръка тя, сякаш автомобилът ми бе използвана тоалетна хартия.

Вероятно Кейт бе наследила аристократичните жестове от родителите си. Тя произхождаше от богато семейство. Богато до даден момент. Но парите не бяха стигнали до нейното поколение. Състоянието на семейство Спенсър пострадало през 1929-а, когато дядо й направил няколко неразумни инвестиции по време на Голямата депресия. После било довършено от баща й, отчаян алкохолик, който знаел само как да харчи пари, но не и как да ги управлява.

Все пак и Кейт бе получила някаква част — скъпо образование, културни маниери, богати семейни приятели, които сега я съжаляваха, и пълна с антики къща. Голяма част от антиките в момента бяха натъпкани в тристайната ни къща в колониален стил в Белмонт.

— Как се прибра? — попита Кейт.

— Шофьорът от пътна помощ ме докара. Интересен тип. От специалните части.

— Аха — промълви тя с онзи тон, който показваше, че не се интересува, но проявява любезност.

— Това ли е вечерята? — попитах, като посочих купата с пуканки.

— Съжалявам, сладурче. Просто не ми се готвеше тази вечер. Искаш ли да ти приготвя нещо набързо?

Представих си здравословните гадости в хладилника и едва не потреперих.

— Не се тревожи. Ще ся намеря какво да хапна. Ела тук — прегърнах я отново. — Забрави за колата. Тревожа се за теб.

Внезапно тя заплака. Отпусна се в ръцете ми и горещите й сълзи намокриха ризата ми. Притиснах я към себе си.

— Просто се надявах… мислех си, че този път ще се получи — изхлипа Кейт.

— Може пък да стане следващия път. Трябва да сме търпеливи, нали?

— За нищо ли не се тревожиш?

— Само за неща, които мога да променя — отговорих.

След малко седнахме заедно на канапето, неудобна, но несъмнено скъпа английска антика, твърда като църковна пейка, и загледахме някакъв документален филм по „Дискавъри“. Беше за маймуните бонобо, очевидно вид, по-умен и по-напред в еволюцията от нас. При маймуните бонобо цари матриархат. Показаха ни как женска се опитва да свали мъжкар, като се разкрачва и натиква задника си под носа му. Говорителят нарече това „презентация“. Потиснах коментара си за собствените ни сексуални отношения, които вече почти не съществуваха. Не знаех дали се дължеше на лекарствата за плодовитост или на нещо друго, но напоследък сексуалният ни живот бе съвсем замрял. Не можех да си спомня кога за последен път Кейт бе направила презентация.

Взех шепа пуканки, леко напръскани с маргарин. Имаха вкус на стиропор. Но нямаше любезен начин да ги изплюя, затова задъвках с отвращение и успях да преглътна.