Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 23

Кърт се превърна в невероятен хит.

— Хей, можеш ли да дойдеш пак следващата седмица? — попита Форсайт.

— Не знам — сви рамене Кърт.

— Прекалено ли сме смотани за теб? — попита Таминек.

— Не, изобщо няма такова нещо. Просто често работя вечер.

— Какво работиш?

Стегнах се и зачаках — пикапът, акурата в канавката… Но Кърт отговори:

— Шофирам за мой приятел, който е собственик на автосервиз.

— Трябва да намерим работа в „Ентроникс“ за този човек — реши Таминек.

Кърт се засмя.

— Да бе.

Постепенно останалите се разотидоха. Останахме само аз и Кърт.

— Е — каза той. — Братството.

Кимнах.

— Добри приятели ли сте?

— С някои от тях.

— Струват ми се доста амбициозни.

Не бях сигурен дали се шегуваше.

— Възможно е — отговорих. — Поне в работата.

— Хубавото момче, което седеше срещу мен, Тревър, изглежда абсолютен задник.

— Май си прав.

— Видях го да идва насам с поршето си. И шефът ви ли беше тук тази вечер?

— Не. Повечето от хората тук са самостоятелни бизнесмени.

— Самостоятелни?

— Продавачи. Аз съм районен мениджър по продажбите. Тревър — също. Но сме в различни райони.

— Но той се съревновава с теб.

— Да, всъщност, сложна работа. И двамата искаме повишение, а мястото е едно.

Обясних му какво се случваше в „Ентроникс“. Разказах му за мениджърския пост и за проблемите ми със сделката с „Локуд“. Кърт ме изслуша внимателно, без да проговори.

След като приключих, каза:

— Не е лесно да създадете сплотен екип, когато се съревновавате един с друг.

— Сплотен екип?

— Нали разбираш, в специалните части работим в екипи от дванадесет души. Всеки си има задача. Аз бях експерт по взривовете. И всички трябваше да работим заедно и да се уважаваме един друг, в противен случай никога нямаше да сме готови за битка.

— Готови за битка, а? — усмихнах се, като си представих корпорацията като бойно поле.

— Знаеш ли каква е истинската причина войниците да са готови да умрат? Мислиш, че става дума за патриотизъм? Или за семейството? Няма такова нещо, братче. Всичко се свежда до екипа ти. Никой не иска да е първият побягнал. Затова оставаме заедно докрай.

— Предполагам, че ние приличаме повече на скорпиони, затворени в шише.

Кърт кимна.

— Веднъж бяхме на разузнавателна мисия в Муса Калей, в Афганистан. Аз отговарях за екипа. Имахме два бойни джипа. Внезапно моят бе нападнат с картечници и противотанкови оръдия. Попаднахме в засада. Все едно бяхме заклещени в ковчег. Наредих на шофьора — добрия ми приятел Джими Донадио, да скочи на газта. Но не да бяга от засадата, а да кара право срещу картечарите. Казах на момчето горе да започне да ги обстрелва и да не спира. Скоро видяхме как лошите се тръшнаха мъртви върху картечниците. После обаче удариха джипа ни с друга ракета и ни подпалиха. Прецакаха ни. Затова изскочих навън с автомата си и започнах да стрелям, докато ми свършиха патроните. Избих всичките нападатели. Бяха шестима или седмина човека.

Вторачих се в него зашеметено. Най-страшното нещо, срещу което се бях изправял в работата си, бе критиката на представянето ми.