Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 157

— Още малко — помолих го. — Половин час.

— Подай ми мобифона. Ще видя дали мога да разменя един час сега срещу час тормоз по-късно.

Помогнах му да отвори предния капак, което не бе никак лесна работа, тъй като бе кошмарно изкривен и смачкан. Но и там не открихме нищо.

— Мамка му, това е адски досадно — изсумтя Греъм.

Отвори шофьорската врата и се просна на седалката. Поседя там за миг и каза:

— Скоростомерът показва осемдесет километра. Не е шофирал прекалено бързо.

После натисна спирачката.

— И спирачките работят.

Завъртя волана.

— Олеле — извика Греъм.

— Какво?

— Върти се прекалено лесно. Колелата въртят ли се?

Отстъпих назад и погледнах.

— Не.

— Това може да е проблемът. Шофираш по шосето с осемдесет километра и пътят извива, така че ти също завиваш, но колелата ти продължават право напред. И се шибваш в парапета.

— Каква е причината?

— Може да са няколко неща.

Греъм се наведе и започна да си играе с жиците под таблото. С дълъг ключ свали болтовете на въздушните възглавници. После забърника с отвертка по волана и извади въздушната възглавница от него.

— Въздушните възглавници не са се надули — отбеляза Греъм, като свали болта на волана и го дръпна здраво, но той не помръдна.

Извади нещо като гумен чук от кутията си с инструменти и халоса волана няколко пъти. Накрая успя да го измъкне.

— Това е странно — каза след минута.

— Какво?

— Виж.

Греъм издърпа тънка пръчка, дълга около тридесет сантиметра. Единият й край беше извит във формата на U. Другият беше назъбен.

— Какво е това? — попитах любопитно.

— Лост за въртене.

— По-малък е, отколкото си мислех.

— Да, защото е само половината от него. А това — извади той подобно парче — е другата половина.

— Счупен ли е?

— Тези неща би трябвало да издържат страхотно напрежение. Никога не съм виждал нещо подобно. Стоманата не се чупи. А тази сякаш е съдрана.

— Трябваше да станеш ченге — казах.

На път към къщи звъннах на Кениън.

— Щатска полиция, Санчес.

Попитах дали Кениън е там.

— Мога да ви свържа с гласовата му поща или да приема съобщението ви — отвърна Санчес със силния си испански акцент. — Освен ако аз не мога да ви помогна с нещо.

Нямах му доверие — не го познавах, дори не го бях виждал. Не знаех кои бяха познатите му.

Помолих го да ме свърже с гласовата поща на Кениън. Оставих съобщение на сержанта да звънне на Джош Гибсън.

После се обадих на Кейт. Съобщи ми, че тъкмо пристигнали във вилата на Сузи и пътуването минало идеално. Сега очевидно й бе по-леко.

— Обадиха ми се от лекарския кабинет — каза тя. — Получили са резултатите от тестовете и всичко е наред.

— Момче ли ще имаме или момиче?

— Помолихме ги да не ни казват, забрави ли?

— А, да.

— Какво става с Кърт?

Обещах да й звънна след няколко минути от друг телефон и й обясних защо.

Плазмената лаборатория бе празна. Сложих пръст на биометричната машина, която изсвири и ме пусна да вляза.

Вероятно някъде из сградата бе изпищяла аларма и Кърт знаеше къде се намирам.

Вдигнах телефона в предния офис, който на времето принадлежеше на Фил Рифкин, и звъннах на Кейт.

— Здрасти — казах. — Не исках да ти звъня от моя кабинет. Не знам дали е безопасно.