Читать «Изгорени мостове» онлайн - страница 53

Санаториумът беше в покрайнините на града, недалеч от величавите руини на абатството „Фаунтънс“. Беше скрит в края на виеща се алея, край която се издигаха храсти, на вид достатъчно стари, за да са били посадени от първите собственици на просторната викторианска вила в центъра на парка. От двете страни на къщата бяха пристроени две модерни крила, малки отделни бунгала се виждаха тук-там по просторните морави, всички свързани с добре поддържани алеи. В някои от прозорците светеха лампи, завесите на партерните прозорци бяха вече спуснати. Ако не знаеше какво е мястото, към което се бе упътила, на Карол щеше да й бъде трудно да прецени какво е предназначението му.

През обширна веранда се минаваше към тежката готическа врата, която стоеше отворена. Вътрешните врати обаче бяха съвсем модерни и се плъзнаха встрани, когато регистрираха присъствието й. Помещението, в което се озова, приличаше по-скоро на хотелско фоайе, отколкото на приемна в болница. Карол си каза, че това вероятно е един от начините хората да почувстват, че тук правят крачка по обратния път към нещо като нормален живот. Дори миришеше по-скоро като в хотел, във въздуха се долавяше слаб мирис на цветя, като от ароматизаторите, които се купуват от супермаркетите.

В съответствие с този образ, младата жена зад извития пулт на рецепцията беше облечена в евтин делови костюм, малко тесен в бюста. Тя поздрави усмихнато.

— Добър вечер. С какво мога да ви помогна?

За миг Карол се стъписа. Толкова отдавна бе свикнала да се представя с полицейския си чин, че бе забравила традиционния начин.

— Искам да се видя с Крис Дивайн — каза тя. — Сержант Дивайн.

— Сержант Дивайн очаква ли ви?

Карол поклати глава.

— Аз съм непосредственият й началник — отвърна тя, влизайки с нежелание обратно в образа, който бе отхвърлила преди месеци. — Главен инспектор Джордан.

Извади тънък кожен портфейл от джоба си. Не знаеше дали от Брадфийлдската полиция са пропуснали да поискат да върне служебната си карта, или никой не бе се осмелил да се обърне към нея с такова искане. Тъй или иначе, картата беше още у нея. Карол не беше сантиментална жена. Предполагаше, че я е запазила, защото някъде в подсъзнанието й се е таяло предположението, че картата може да й послужи. Не искаше да се задълбочава в размисли какво означава това предположение. Тъкмо сега просто се възползва с удоволствие от решението си. Отвори портфейла и го подаде на жената от рецепцията. Тя подръпна сакото си надолу, сякаш в опит да застане „мирно“.

— Идвали ли сте тук преди?

— Идвам за първи път. Можете ли да ме упътите как да стигна до стаята на Крис?

Напътствията бяха ясни. Карол се усмихна в знак на благодарност и тръгна към едно от модерните крила. Вървеше бързо, по обичая си, но забави крачка, когато наближи крайната си цел. Накрая направо се мотаеше, спирайки да разглежда абстрактните картини в ярки цветове, окачени по стените на коридора. Когато застана пред вратата на Крис, прокара пръсти през косата си и й се прииска да можеше да си поръча отнякъде една голяма водка. Стисна лявата си ръка в юмрук, така силно, че почувства как късо изрязаните й нокти се забиват в дланта. И почука тихо на вратата.